В естествената психотерапия характерът на човека се разглежда през призмата на пет основни характерови структури, които се формират в първите години от живота. Тези структури определят начина, по който възприемаме света и взаимодействаме с него. Концепцията за характеровите структури се основава на трудовете на Вилхелм Райх, Александър Лоуен, Валдо Бернаскони, Джефри Йънг (схема терапия).
Как се формира характерът?
Характерът е основен аспект на човешката личност, който оформя начина, по който възприемаме света и реагираме на него. Чрез опознаването на своя характер, човек придобива по-дълбоко разбиране за себе си и другите. В психологическия анализ това е съществено, защото характерът може да бъде разглеждан в различни контексти – като система от вкоренени навици, емоционални предразположения или когнитивни стратегии за взаимодействие със света. Често хората свикват с определени реакции и вярвания, които с времето определят тяхната идентичност.
Първите седем години от живота са критични за изграждането на характера. В този период детето преминава през няколко ключови фази, всяка от които може да остави траен отпечатък върху личността. Ако в дадена фаза детето преживее трудност, разочарование или травма, това може да формира специфични модели на възприятие и реакция към света. С времето тези поведенчески модели се утвърждават и се превръщат в устойчиви навици и нагласи, през които оперираме и се ориентираме в заобикалящата ни среда.
Въпреки че основите на характера се изграждат в ранното детство, върху тях влияят и други фактори:
- Генетична предразположеност
- Родова памет и фамилна история
- Психоемоционалното състояние на майката по време на бременността
- Семейната и социалната среда на детето
Всички тези елементи заедно определят как човек ще се адаптира към живота и как ще изгради своите стратегии за справяне. Разбирането на характеровите структури ни помага не само да осъзнаем своите модели на поведение, но и да открием вътрешния си потенциал за развитие и промяна.
Травмата като основа на характера
Съзнателната, експлицитна памет е само провербалният връх на много дълбок, исполински айсберг. Тя почти с нищо не подсказва за подводните пластове на първичния имплицитен опит, който ни управлява по неподозирани от съзнанието начини. – Питър Ливайн
Травмата е вътрешно нараняване – дълбоко разкъсване или разцепление в психиката на индивида, породено от болезнени преживявания. Тя не е самото събитие, а неговият отпечатък върху вътрешния свят на човека. Вместо да бъде изключение, тя е повсеместна и проникваща, оформяйки личността, взаимоотношенията и културните структури. Разбирането ѝ не е просто психотерапевтичен въпрос, а ключ към по-дълбоко себепознание и изцеление. В рамките на характеровите модели, травмата може да се разбира като системно неудовлетворяване на основните ни нужди в детството. Понякога това са очевидни преживявания, но често травмата действа на едно деликатно, почти незабележимо ниво – външно всичко изглежда наред, но детето остава лишено от важни емоционални или физически грижи. Това оставя траен отпечатък върху неговото израстване и бъдещо поведение. Травмата се запечатва в тялото, емоциите и в някои случаи – в съзнанието, като продължава да оказва влияние върху живота ни. Тя може да ни възпрепятства да:
• Разпознаваме и удовлетворяваме своите основни потребности
• Изграждаме истински, дълбоки връзки с другите
• Изразяваме себе си свободно и уверено
• Живеем в баланс със собствената си природа
Пътят към осъзнаване и интеграция
Според естествената психотерапия, неосъзнатата и непреработена травма възпрепятства свободния поток на нашата вътрешна мъдрост, любов и истина. Изцелението ѝ не се състои в това да я заличим, а да я приемем, разберем и трансформираме в сила, която се превръща в наш ресурс и подкрепа в живота. Този процес на вътрешна трансформация ни води към по-дълбоко самопознание, пълноценен живот и усещане за свързаност със самите себе си.
Уникалността на всеки характер
Първоначалната природа на всяко човешко същество е да бъде отворено към живота и любовтa. Да се предпазваш, да се бронираш, да не се доверяваш и да се затваряш в себе си е втора природа в нашата култура. Това е средство, което приемаме, за да се предпазим от нараняване, но когато подобни нагласи станат характерни или структурирани в личността, те представляват по-тежко нараняване и създават по-голямо осакатяване от първоначално понесеното.
– Александър Лоуен, Биоенергетика
Различните типове характери ни дават представа за това как хората реагират по различен начин, когато се сблъскват с житейските препятствия, въз основа на минал опит, формиран от травми, загуби и стрес, преживени в хода на живота. Всеки човек има уникални нужди, докато върви към оцялостяването си, които изискват индивидуален подход, съобразен с историята на индивида.
Шизоиден характер
Онтогенетичен период на сформиране – пренатален и след раждането, до четвърти, шести месец – нарцистична фаза
Базисна травма – отхвърляне
Главни защитни механизми – отричане, в някои случаи стигащо до разцепване, фантазия, интраверсия, психично и поведенческо бягство, игнориране.
Цвят – черен (по Бернаскони)
Движение – планиране
Психична насоченост – интраверсия
Този тип характер се отличава с фокус крайно обърнат навътре и ограничено социално взаимодействие. Той е погълнат от собствените си мисли, фантазии и идеали. Физически той може да изглежда крехък и фин, като енергията му е отдръпната навътре. Взаимоотношенията с другите са ограничени и често преминават през интелектуални или творчески изяви, като наука, писане, стратегия или духовни търсения.
Шизоидът е свързан със силна чувствителност към критика и усещане за различност, което може да доведе до доброволна социална изолация. Дълбоко в себе си той вярва, че е недостоен за свързаност и близост, което го тласка към дистанция и самота. В някои случаи тази нагласа може да прерасне в тревожност в социални ситуации, която при придобиване на умението за себерефлексия и желание подлежи на терапевтична промяна. Ако обаче липсва способност за самонаблюдение и осмисляне на тези вътрешни убеждения, състоянието може да се задълбочи до устойчив модел на избягване или дори параноидни нагласи, при които човекът е убеден, че другите таят манипулативни намерения и целят нарушаване на неговата цялост.
В основата на тази характерова структура стои преживяване на дълбоко отхвърляне. Страхът от отхвърляне може да се прояви по различни начини – като тревога от оценката на другите, страх да бъдеш видян в автентичността си, страх от самозаявяване. Шизоидът живее в страх от оценката на другите и тяхната критика. Дълбоко в себе си той вярва, че е дефектен, което го тласка към самокритичност и срам. За хората с шизоидни особености този страх често е силно изразен, особено по отношение на критиката. Вцепенява се от идеята за негативни коментари, дори когато няма реална опасност от тях. Представата му за това как другите го възприемат е неясна и пречупена през тревожността и чувството за недостатъчност. Трудно се доверява и се съмнява дори и в положителна обратна връзка на другите. Макар и с маска на благодарност, вътрешно остава убеден в своята недостатъчност.
Шизоидът се стреми да остане бездействащ и незабелязан, тих наблюдател. Усети ли поток на любов към себе си автоматично се оттегля и отдръпва, защото тази любов е непривична за него и го задушава. Физическият контакт му е чужд и често неприятен, защото не е бил прегръщан в детството си.
Хората от този тип обикновено са духовно ориентирани и имат слабо изразено либидо. Мечтаят по детски и често проектират чувствата и възприятията си върху другите. Те се интересуват от абстрактни концепции и често силно се интересуват от духовност или религия.
Шизоидът може да преминава през различните гами на състояния като депресия, тъга, безразличие, разочарование, параноя, самообвинение.
Преработка на шизоидния характер до Стратег
Когато човек с преобладаващи шизоидни черти премине през процес на вътрешна работа – било то чрез психотерапия или чрез житейската опитност – той постепенно започва да насочва своята либидна енергия навън. Така с малки стъпки изгражда доверие в себе си и в света, и започва да заявява уверено присъствието си, създавайки здравословни взаимоотношения с другите.
При неблагоприятни обстоятелства, този тип може да придобие по-ригидни характеристики, но ако интеграцията е цялостна и хармонична, човекът развива балансирана психична структура, която включва положителните аспекти на различни характерови модели. Въпреки че запазва склонността си към вътрешен фокус, той вече използва тази дълбочина по продуктивен и творчески начин.
Такъв човек може да се изяви като писател, учен, сценарист, медитатор или стратег – личност, която вижда голямата картина и борави с богат вътрешен свят, без да губи връзка със социалните и научни реалности. Той се превръща в съзерцател – способен да навлиза в дълбините на мисълта, да открива нови перспективи и да превежда сложните закономерности на вътрешния и външния свят в прозрения, които са трудно достъпни за по-екстровертните натури.
Орален характер (зависим)
Онтогенетичен период на залагане – според Бернаскони, от 4-6 месеца, до първата година. Според други изследователи, от раждането, до първата година на инфанта – орална (сензорна) фаза.
Базисна травма – изоставяне
Главни защитни механизми – интелектуализация, рационализация…
Цвят – син
Движение – приемане (доверие, здраво подчинение)
Психична насоченост – баланс между интраверсия и екстраверсия
Оралният характер се характеризира със зависимост и трудност в справянето с живота самостоятелно. В основата стои дълбокото убеждение, че не е способен да се справи сам и винаги се нуждае от някой, който да бъде до него. Това води до усещане за недостатъчност – липса на увереност в собствените способности, усещане за слабост, некомпетентност и инфантилно поведение, което често се проявява и в зряла възраст.
В опит да запълни вътрешната празнота, оралният характер често развива различни зависимости – алкохол, цигари, наркотици, преяждане, както и емоционални зависимости от хора. Нерядко се среща и хипохондрия – подсъзнателно фокусиране върху болестта, като средство да получи грижа и внимание от околните. В зряла възраст могат да се запазят страхове характерни за детството, като страх от самота, страх от тъмното или невъзможност да остане сам у дома.
Една от най-силните движещи сили в този характер е страхът от изоставяне. Това често го кара да избягва поставянето на ясни граници в отношенията си и да поема ролята на спасител, давайки повече, отколкото получава, от страх да не бъде отхвърлен. Идеята, че отказът или отстояването на личните нужди могат да доведат до загуба на любов и внимание, го тласка към прекомерна гъвкавост и адаптация към желанията на другите.
Оралният характер се влюбва лесно и има склонност към скачане от една връзка в друга, за да е сигурен, че ще избегне ужасяващата го самота. Понякога, като защитен механизъм, сам прекратява отношенията, от страх, че ще бъде изоставен. Идеализацията на партньора е често срещана, което води до изграждане на силно зависими отношения. Емоционалната несигурност се проявява и в нуждата от постоянно търсене и изискване на потвърждение на любовта на партньора си.
Желанието за близост и зависимостта от другите оформят модела на живот, в който присъстват страхове, колебливост и нужда от непрекъснато емоционално захранване.
Силният страх от изоставяне, който характеризира оралния тип личност, се корени още в първата година от живота. Причината може да се търси, както в емоционално дистанцирана и студена майка, така и в свръхгрижовната, обсебваща майчина фигура. Оттук следва и детето да развие два противоположни начина на свързване – силна привързаност и идеализация на „добрата майка“ или напрегнато, гневно, изпълнено със страх отношение към „лошата майка“.
Физическият облик на оралния характер може да варира – някои хора са слаби и леко прегърбени, сякаш тялото им отразява вътрешната липса на самостоятелност и необходимостта да се опрат на някого по-силен. Други са склонни към наднормено тегло, тъй като трудността да поставят граници ги води до компенсаторно поведение, включително в храненето.
Напрежението в тялото се натрупва основно в областта на челюстта, устата, врата и шията. Тези блокажи символизират потиснатата потребност отприемане и топлина, както и несъзнателно задържаните емоции, свързани с търсенето на сигурност.
За оралния тип сексът не е просто физическо удоволствие – той е начин да получи внимание, грижа и усещане за значимост. В ранния етап на връзката този човек е изключително отдаден и влага много енергия в спечелването на партньора, но след като се почувства сигурен в отношенията, сексуалната му енергия често намалява.
Склонен е към идеализация на любимия човек, но когато се разочарова, лесно преминава в обратния полюс – девалюация. Използва проекция, при която приписва собствените си страхове и несигурности на околните, а при по-интензивни случаи – дори проективна идентификация, която може да доведе до манипулативно поведение. Интелектуализацията е друг често срещан защитен механизъм – оралният тип прикрива страховете си зад философски разсъждения, което понякога води до прекомерно говорене и липса на способност да присъства в тишината. Често е налице и склонност към психосоматични симптоми, като начин подсъзнателно да привлече внимание.
Преработка на оралния характер до Емпат
В процеса на терапевтична работа човек с орални черти се учи да изгражда доверие към себе си и да си осигурява любов и грижа. Той развива способността да се свързва с другите и да заявява своите нужди и граници по ясен и здравословен начин. С течение на времето започва да поема отговорност за осъзнаването и удовлетворяването на собствените си потребности, както и за начина, по който ги комуникира към света. Усвоява умението да заема зряла, стабилна позиция като възрастен в собствения си живот.
Процесът започва с когнитивна терапия, която учи на осъзнаване и промяна на автоматизирани мисли и вярвания, следва поведенческа трансформация, при която се работи върху осъзнато удържане и промяна на зависими поведения.
Хипнотерапията и трансперсоналният подход спомагат за пренаписване на личната история чрез преструктуриране на автобиографичната памет с метафори, алегории и регресия. Психотелесната работа включва осъзнаване и освобождаване на телесни блокажи, като се използват групови практики за ускорена трансформация.
Ролята на молитвата е да се създаде стабилен вътрешен център, а медитацията води до дълбоко присъствие и освобождаване от страхове чрез осъзнато свързване с вътрешната тишина. В крайна сметка, зависимостта се трансформира в здрава емпатия и любомъдрие.
Една от най-забележителните характеристики на този тип личност е изключителната му чувствителност към емоциите на околните. Благодарение на тази способност, когато премине през своята вътрешна трансформация, той се превръща в емпат или лечител. Обича да общува и е способен да изгражда дълбоки връзки, но вече не през нездравословна зависимост, а от позицията на вътрешна цялост, стабилност и удовлетворени нужди. Именно от това място може да се свързва с хората чрез любов, да бъде внимателен слушател и съпричастен събеседник, като създава автентични и устойчиви взаимоотношения. В неговата същност се крие потенциалът да постигне най-дълбокото си желание – истинска свързаност и пълноценно емоционално съпреживяване с другите.
Садо-мазохистичен характер
Онтогенетичен период на сформиране – 1 – 3 год., фаза на Аз-а (анална фаза по Фройд).
Базисна травма – унижение, излагане, „Аз съм добър, само ако значимият друг ме валидира!“
Главни защитни механизми – действие покрай, потискане, изместване, пасивна агресия до актуален садизъм
Цвят – червен (по Бернаскони)
Движение – себезаявяване (асертивност, здрава агресия)
Психична насоченост – баланс между интраверсия и екстраверсия
Садо-мазохистичният характер се формира в ранното детство – между 1 и 3 години – по време на т.нар. анална фаза според Фройд или фазата на изграждане на Аз-а. Травмата свързвана с този период е преживяното унижение, излагане и отхвърляне. Детето расте в среда на авторитарно възпитание и от него се изисква пълно подчинение и послушание, без да получава безусловна любов, емпатия или пространство да изразява себе си. Любовта на родителя се усеща като условна – тя зависи от неговото добро поведение и послушание.
В резултат детето започва да се нагажда към значимия друг, да потиска своите чувства и нужди, за да бъде прието. Така, като възрастен, човекът с този характер е установил в себе си стремежа да бъде винаги добър, услужлив, удобен със социално желателна маска на доволен и усмихнат, докато вътрешно преживява конфликти и трупа пасивна агресия, както към себе си, така и към хората. Нагаждайки се аморфно той става сервилен, преживявайки това като вътрешно удовлетворение. Но зад тази социално желателна маска се крие потиснат гняв, дълбока автоагресия и усещане за несправедливост.
Себеотричането и нуждата да бъде харесан водят до усещане за вътрешна празнота и нищожност. Такива хора често се чувстват жертви, но не осъзнават, че самите те се поставят в тази позиция. Индиректната им пасивна агресия се проявява през мрънкането, клюките, девалюация на авторитетните фигури всяващи респект в тях, лицемерие, подмолна критика, интригантство. Когато напрежението достигне точка на предел, такива хора избухват и „освобождават“ натрупаното недоволство – не срещу човека към когото са насочени реалните им чувства, а към по-слабите или техните близки, семейство, дори животни.
Този тип характер проявява автоагресивна нагласа воден от вярването, че ще бъде приет и обичан, и така потискайки себе си, игнорира своите нужди и желания, и се самонаказва. Често тази автоагресия се случва напълно неосъзнато, но изпраща сигнали на околните през тялото, гласа, поведението, които другите долавят несъзнателно. Това са сигнали на пълна липса на вътрешна стойност и самоуважение.
Другите хора несъзнателно започват да се идентифицират с тези проекции и започват да възприемат човека и да се отнасят към него така, както той самият се отнася към себе си – с пренебрежение, подценяване, маргинализация. Това често се проявява в нарастваща дистанция, в по-резки реакции, в грубост и липса на съпричастност. Парадоксът е, че човекът сам създава своя „агресор“, без да го съзнава. Потискането и самоунижението пораждат у другия не съчувствие, а реакция на доминиране.
Трансформацията е постижима, с помощта на професионалист, садо-мазохистът минава през осъзнаването, наблюдението и преосмислянето на тези автоматизирани вътрешни механизми и започва да изгражда здрава самооценка и постепенно интегрира агресията като жизнена сила, а не като разрушителна енергия. Промяната е възможна и често нуждата от нея се появява едва когато болката е станала непоносима, през депресията, вследствие горчивината на провалили се взаимоотношения или физическа-психосоматична болест.
Преработка на Садо-мазохистичния характер до Алтруист
Преработеният садомазохистичен характер преминава през дълбока вътрешна трансформация – от човек, свикнал да се нагажда, слуша и самобичува, в човек със себепознание и вътрешна сила. Той най-накрая смело може да заяви своето „не“ към значимия друг. Тази промяна стъпва върху едно ново вътрешно ядро, което е изградено от усещане за собствена стойност независеща от чуждото одобрение, признание, похвала или от саможертва, за да бъде приет. Този нов център е изтъкан от идеята, че човекът е значим просто защото съществува, защото е човек и присъствието му е изпълнено със смисъл и стойност.
Този човек вече не се пречупва пред авторитети, чиято любов и валидация някога е преследвал, а започва да се свързва със света през топлината и центрираността на здраво съпричастния индивид, от състояние на вътрешна пълнота и изобилие. А любовта, тя вече се проявява като естествено състяние, поток и свързващ елемент с цялото творение.
Преработеният характер вече не живее, за да бъде харесван, а живее в истина, мъдрост и любов, откъдето се раздава с чисто сърце, черпейки от непресъхващото изобилие на своята същност и живот.
Нарцистично-фаличен (психопатен, хистрионен) характер
Онтогенетичен период на сформиране – 3 – 6 год., фаза на съперничеството. Едип/Електра
Базисна травма – предателство
Главни защитни механизми – властова невроза, свръхконтрол; давам, за да получа; доминиране
Цвят – жълт
Движение – привличане/харизма (съблазняване по Бернаскони)
Психична насоченост – екстраверсия
Психопатният характер обикновено започва да се оформя между третата и шестата година от живота на детето. Това е периодът, свързан с т.нар. фалически стадий в психосексуалната теория на Фройд, когато се проявяват и комплексите на Едип и Електра. Травмата е от предателство след преживяване на разочарование, последвано и от загуба на доверие-предателство. Обикновнено разочарованието е предизвикано от възрастен, от близкото обкръжение на детето, когото то е боготворяло.
В този период се развиват и ранните идентификации с родителя от противоположния пол, което от своя страна може да доведе до конфликти, отхвърляне и съперничество с родителя от същия пол.
Такива деца често са боготворени и обгрижвани по начин, който ги поставя в центъра на света на възрастните. В тях се създават интроекти за величие, уникална различност, привилегированост. Всички техни желания са задоволявани без съпротива и без граници. Те израстват с усещането, че имат специален статут и имунитет към общоприетите правила.
Когато липсват здрави граници те започват да вярват, че светът им принадлежи. Свят, в който няма място за разочарование или фрустрация, които са жизнена необходимост, за да се създаде здрав и устойчив вътрешен център.
Този характер може да се развие в две основни посоки: съблазняване с чар и манипулация или контрол и натиск.
В една по-зряла възраст тези стратегии се редуват според ситуацията. Отвън човекът изглежда обаятелен или уверен, но отвътре липсва дълбочина и искреност.
Такъв човек не приема отказ. За него правилата и границите не съществуват, тъй-като в детството му не са били поставени. Свободата, която познава, е псевдо-свобода и е лишена от отговорност.
Психопатният характер се стреми към контрол и подчинение в междуличностните отношения, докато остава емоционално неоткликващ и неспособен на истинска близост. Образът, който се стреми да изгради за себе си пред света, е от изключителна важност за него, тъй-като му служи като средство за компенсация на вътрешната празнота и неадекватност. Под тази маска често се спотайват генерализирана тревожност и панически разсторйства, поради липсата на стабилен вътрешен център.
Преработка на нарцистично-психопатния характер до Лидер
Когато човек с психопатен характер започне дълбок преживелищен вътрешен процес и смирено се срещне с усещанията си за безпомощност и уязвимост, тогава нуждата от контрол, манипулация и доминиране постепенно отстъпват място на едно здраво и спокойно лидерство. Лидерство извиращо от дълбините на доверието, а не на страха.
Нарцистично налагащите се хора, които са израснали без граници и с прекомерно внимание към неповторима и специална уникалност носят дълбоко в себе си страха да бъдат обикновени, незабелязани, провалени или предадени. Преобразяването на тази структура не означава да се откажат от усещането си за уникалност, а да я омекотят с вътрешно смирение и сърдечна откритост. Да придобият една вътрешна уверена сигурност към себе си, която няма потребност от признанието на света отвън. Така през призмата на тази вътрешна лекота и свобода този човек се трансформира в обаятелен лидер с визия, от който струѝ увереност и творчество, с които води другите в посока благотворна за всички.
Психопатният модел на съблазняващата, чаровната, винаги привлекателна фигура се изгражда в детството, за да запази близостта на родителя от противоположния пол. Динамика, в която „любовта“ се разменя срещу роля. Детето се превръща в малкия възрастен, подкрепящ родителското его и така се научава да омайва, за да бъде обичано.
Пътят на промяната преминава през смелостта на човека с този характер да се срещне със страховете и да си позволи да бъде истински – понякога уморен, несъвършен, тих, уязвим, малък и да започне да се обича именно такъв. Така харизмата и чарът му не само, че не изчезват, а напротив, те се задълбочават. Oчарованието вече не е броня, а израз на мъдрост и любов, част от едно по-цялостно и здраво водене и навигиране през житейските дълбини.
Ригиден характер
Онтогенетичен период на сформиране – след петата година, сексуална фаза.
Базисна травма – несправедливост
Главни защитни механизми – амбивалентен свръхконтрол, „трябва“, изтласкване, стремеж към структура и вписване в система, перфекционизъм
Цвят – зелен
Движение – препланиране, връзка с реалността
Психична насоченост – екстраверсия
Ригидният характер често се формира след 5тата-6тата година до към 8мата, в периода, когато детето открива своята сексуалност и се свързва с тялото си. Ако родителят има конфликт със сексуалността си, той може лесно да бъде прехвърлен и в съзнанието на детето, като нещо мръсно, непочтено, забранено. Ригидният характер стъпва върху твърдата основа на дисциплината, морала и високите идеали. В детството си така детето е успявало да се адаптира в средата си. През това да бъде „добро“, „приемливо“, „правилно“, за да бъде обичано. Родителските изисквания, социалната среда, страхът са дирижирани от „трябва“, „длъжен си“, „това е начинът“. Така индивидът израства със силно изразено чувство за дълг, контрол и морална отговорност, но за сметка на своята автентичност и спонтанност. Това води до сформирането на травмата от несправедливост, защото автентичността му е потискана или санкционирана.
За скования човек животът се преживява като поредица от задачи, които трябва да бъдат изпълнени безгрешно. Всичко трябва да бъде перфектно – тялото, домът, отношенията, мислите. Няма място за хаос, за слабост, за човешка грешка. Ако нещо се обърка, следва сурова самокритика, понякога и автоагресия. Ако другият не отговаря на високите морални стандарти, той бива осъден или отхвърлен.
Този перфекционизъм не е просто стремеж към ред, а е и защитен механизъм. Под маската на контрола се крие страх от провал, разпадане, недостатъчност, неприемане. А на още по-дълбоко ниво лежат онези потиснати импулси, желания и части от личността, които някога са били наречени „срамни“, „лоши“, „забранени“. Така сенки като сензитивността, гнева, сексуалността, лекотата биват отричани и осъждани в другите.
Ригидният човек често изглежда стабилен, подреден, социално адаптиран, но вътрешно преживява напрежение, умора, и студенина. Физически е стегнат, втвърден и свръхконтролиращ. Емоционално е дистанциран, сдържан и неспособен да изживее пълноценно удоволствие. В отношенията си е с огромни очаквания и крайна критичност, особено при неспазване на моралния кодекс.
В терапията ригидният характер има нужда от пространство, в което да отпусне примката на „трябва“. Да се срещне със своите сенки и да ги прегърне без вина. Да вкуси и опознае удоволствието без срам. Да пусне контрола и да се убеди, че светът не се разпада, когато това се случва. И най-вече – да се върне и се сбържи със себе си отвъд образа на „перфектния човек“.
Преработка на ригидния характер до Войн
Когато ригидният характер бъде преработен, той се превръща във войн. Преосмисля и реструктурира представите си за правилно и грешно. Осъзнава собствената си ограничена интерпретация на реалността и постепенно започва да пречупва наблюдаваното през доверието в себе си, в другите и в живота.
Когато контролът вече не обслужва страха, а се е трансформирал в инструмент на вътрешна истина. Дисциплината се преобразува в любов и самоуважение. Човекът вече не изпълнява команди на автопилот, а следва вътрешната си истина.
През смирението допуска вътрешна си трансформация, която открива пред него нови хоризонти и светове, в които не всичко е строго регламентирано и планирано. Там той се среща с детето в себе си – не онова уплашено и стегнато дете, а живото, игривото, съзидателно същество, което рисува действителността си с цветовете на спонтанността и жизнерадостта. Започва все повече да се свързва и усеща собственото си тяло, не като роботизирана машина, а като храм. Допуска емоциите не като слабост, а като признак и израз на живота в него. И малко по малко, бронята започва да се пропуква.
Войнът започва да гради своя вътрешен авторитет- център, който не отрича и не бяга от страха от провал, а го приветства и подслонява в себе си. Именно през това приемане се ражда естественият успех – не онзи, който идва със зъби и нокти, на всяка цена, а този, който се случва в потока на вътрешната сила, себеприемане в цялост и дълбока себелюбов.
Травмата е само един отговор на душата към житейските предизвикателства. Не е край, нито присъда. Всеки характер носи както белезите от нараняване, така и заложения в него потенциал. Точно там, където някога сме контрактирали, се крие и възможността да се отпуснем, да се разгърнем и разцъфнем. Травмата се преобразува в ресурс и трамплин за скрития потенциал на душата.
И колкото повече се научаваме осъзнато да различаваме кога реакциите ни са провокирани от стара болка и кога са спонтанни, толкова в по-свободни души се превръщаме.
Пътищата на личната работа са много и различни, но всички водят към едно: завръщането в настоящия момент, в пълнота на живота и настоящия момент, отвъд сянката на миналото, тук и сега, в любовта, мъдростта и истината.