В продължение на статията за доазовите характерови структури и връзката между формиране на типа характер и фазата от развитието, в която човека преживява значима травма, в тази статия ще разгледам последващите три основни характерови типа от общо 5-те според Неорайхианската Аналитична Психотерапия.
- Невротичен Садомазохистичен характер, който се преработва до здрав Алтруист
- Как се формира и какви вярвания залага:
Садомазохистичният характер се формира в периода 1 – 3 годишна възраст или периода на формиране на АЗ-а. Той намира своето проявление в детето, което се налага да живее в една свръх условно даваща любов среда, в която от детето се изисква ПОДЧИНЕНИЕ, да бъде послушно без оглед на неговите потребности и чувства. Именно периодът между 2 и 3 г. е този, в който детето започва да се отстоява с чести „НЕ“ и „няма“. Авторитарност, контрол и наказания са често присъстващи инструменти, за да се влияе на детето. Усещането е сякаш има един готов, набеден за правилен и успешен модел на поведение и живеене за детето, в който то трябва да „влезе“ на всяка цена, за да ЗАСЛУЖИ любовта и одобрението на родителите си. Мантрата е „Ще те обичам, ако си добро дете.“, „Добро дете си, ако правиш това, което се изисква от теб“. Това внушава в детето вярването, че то трябва да потисне себе си, емоциите си, нуждите си, за да бъде прието, за да запази СВЪРЗАНОСТТА с родителите си. Свързаността с другите, обмена на любов, принадлежността и приемането от социума е централна, неотменима човешка потребност, валидна за всички човешки същества. А в детска възраст тя е и повече – тя е част от оцеляването на индивида в живота.
„Я се засрами!“, „Не те ли е срам…“, „Какво ще кажат хората“… В семейството, формиращо садомазохистичен характер, има много засрамване на детето, което е равносилно на УНИЖЕНИЕ. Детето бива заставено да се засрами заради проявен гняв, негодувание, „прищявка“. Всъщност те биват парирани с наказание толкова в зародиш, че човек и години по-късно в живота не знае какво е да прояви ЗДРАВА агресия, да изкаже мнението си, да възрази по дадена тема, да се заяви. Защото, ако го направи, той автоматично се превръща в онова малко и лошо дете, което трябва да се съобразява с другите, което е виновно, ако си позволява „волности“ и „глезотии“. Засрамването и блокирането освен по линия на гнева, нерядко е и по линия на телесното, удоволствията – телесни функции, особено сексуалността. Те са срамни, лоши, детето започва да вярва, че има нещо лошо в себе си, което трябва да прикрива и заради тази лошотия заслужава да бъде наказвано, унижено. Нужно е „да се поправи“. Някой ще каже „Да, бе, да! Чак пък толкова?!“ или на по-късна възраст към садомазохиста „Никой не ти е казвал такова нещо, това ти си си го втълпил. Ние винаги сме те обичали и сме правели всичко за теб, а ти си неблагодарен“. Истината е, обаче, че е налице достатъчно голяма емпирична извадка, доказваща общите характерови черти, базови вярвания и нездрави модели на поведения, които хората, живели в такава среда в този еволютивен период развиват. А истината е, че доскорошния модел на възпитание на 1-2 поколения назад често е бил именно този – наказания, контрол, обществени норми, преобладаващо изискване от децата да се съобразяват с изискванията отвън, възпитание чрез критика, условия, за да „заслужат“ любовта на родителите си. Автентичното разбиране на нуждите и „нормалностите“ на децата беше в особен дефицит. Днес дефицитът е малко по-малък, но все така наличен и широкосрещан.
При садомазохистичния тип характер се разгръща един култ към „другите“, които са по-важни, един „слугинаж“, който гарантира, че „няма повече да бъда унизен“.
Ето и няколко мантри, които живее човекът с преобладаваща садомазохистична компонента в характера си:
„Страданието е знак за доброта, дълг, чистота. Избирам да страдам, за да изкупя тази своя нечистотия!“
„Ако се подчинявам и страдам тихо, ще бъдат приет, обичан.“
„Ако накажа себе си, ще избегна по-болезненото наказание от другите.“
„Не бива да се изразявам, защото ще ме наранят.“
„По-добре аз да накажа себе си, отколкото да бъда унижен от друг.“, което е централна болка и водещ страх в живота на садомазохиста – страха, че ще бъде унижен, че ще се изложи.
Поведение в живота:
Човекът със садомазохистична характерова структура живее в услуга на другите. Той жертва безапелационно себе си, виждания, желания, копнежи на душата си. Обикновено липсва дори свързаността с тях. Често и физическото здраве е занемарено за сметка на дълга да „носи“. Носенето, от една страна, му гарантира обич и приемане от по-големите други, а от друга, е механизъм да изкупи вината си, в която е научен от дете и вече свикнал като възрастен често да пребивава. Вината е свързана с нечистотията, която вярва, че носи.
Снишава се, поема още и още от отвън идващите задачи и товари. Не знае да каже „НЕ, повече не мога“, ще поема до безкрай, външно слага социално приемливата маска, усмивката, за да покаже, че му е приятно. И същевременно с това натрупва в себе си мъст към околните. Ще каже „няма проблем, разбира се“, даже сам проактивно ще предложи услугите си, да ти помогне като свърши някоя задача вместо теб, ще поеме всички заръки и задачи в работата си. Вътрешно ще се раздира, ще страда, но ще търпи, за да получи одобрението и обожанието на „значимия друг“, върху който всъщност проектира насилника. В един момент товарът и задачите стават непосилни и просто не прави част от тях без да даде сигнал, че нещо не може да свърши, за да избегне потенциалните гняв и унижение. Ще се самосъжалява, ще се преживява отново като малка слаба жертва, от която нищо не зависи. С това самосъжаление ще произвежда ендорфини в мозъка си, което му носи някакво удоволствие. Ще обвини другите, че са му виновни, но не явно, без директна конфронтация, ще трупа още агресия вътрешно на фона на вече и без това наличната в излишък и ще започне да излиза под формата на пасивна агресия. Лицето на пасивната агресия е лъжене, подмятания, негодувание, което излиза като мрънкане, въртене на очи, казване на нещата не в прав текст и очакване, че другия следва да се досети какво иска. Често дългото трупане следва момент на „вентилиране“, което се превръща в почти безконтролно изригване, но към „безопасните близки“, които не представляват реална опасност за него. Големият парадокс е, че несъзнателно си създава обстоятелствата, в които той е жертва и се самосъжалява, а другият се превръща в агресор-насилник. Сякаш причината той да носи и да се подчинява и смалява е в другия, а не в него самия.
От другата страна едно такова поведение неминуемо предизвиква дразнене, дори агресия, защото садомазохистичния човек излъчва с цялото си същество НЕХАРЕСВАНЕ на себе си. Развява знамето на липсата на самоуважение, зачитане на потребностите си, желанията си, сякаш е НИКОЙ. И срещу всеки човек, пред който застане „НИКОЙ“, няма как да има автентично уважение, зачитане, здрава любов. Човекът насреща несъзнателно приема насложената му проекция на доминиращ, незачитащ, агресивен. И така тъжно изстрадалата, недополучилата, незаслужено унижаваната, осакатената откъм безусловна любов детска душичка несъзнавано се превръща в собствения си агресор, унижаващ, мизерник.
На вид противоположни мазохизмът и садизмът стават две чести територии, в които този характер пребивава. От дълго трупаната автоагресия, следват моменти на избухване и садистично агресиране към вижданите като по-слаби други. Усещането е за силна унизеност, заради която „имам основание да се защитя със садизъм“. След което отново влиза в мазохистичен режим, за да изкупи вината си след проявения садизъм. Не може да намери здравата среда на асертивно себезаявяване и функциониране в живота.
Угодническо поведение, което на едно ниво от отсрещната страна се чувства нездраво, усеща се, че не е от преливащо от любов и в мир със себе си сърце, а от цялото поведение има скрита вторична изгода.
Носи една спотаена агресия, някога била здрава и нужна, но поради невъзможността на обстоятелствата в средата, останала вътре в тялото неизразена, блокирана и вече болна. Болна, защото несъзнателно кара някогашното дете, а вече възрастен, да действа по нараняващ го самосаботиращ начин.
Сексуалността е изявена, угодническа, насочена към това да осигури удоволствие на другия. Понякога има желание да бъде мачкан от партньора си.
Често слага обслужваща характера му ригидна маска, тази на воина, който може да понася до безкрай и това „не му тежи“. Даже му е приятно.
Може да понася много силна физическа болка, като работа по зъбите или раждане на дете без упойка, а вярването е „толкова съм недостоен, че си го заслужавам това“.
- Тялото:
Тялото е набито, консолидирано като една цяла маса, която да може да носи. Стиснато е, сякаш задържа в себе си много гняв и напрежение. Главата е леко приведена напред в знак на покорство. Понякога раменете са леко вдигнати нагоре и същевременно прегърбени. Тялото излъчва пасивна агресия, лавиращо между подтика да потисне и да се покори или да контролира и накаже.
Често има значителни мастни натрупвания, за да се „защити“. Храната е форма на любов към себе си, защото иначе не се обича.
Мускулните брони по Неорайхианска Аналитична школа се намират в гърлото, врата, челюстите, свързано със задържане на изразяване, вик, плач. Напрежение има и в таза, който може да е леко ротиран навътре сякаш да „скрие“ сексуалните импулси. Коремната област често е стегната, контрахирана като защита срещу уязвимост, болка и срам.
- Как стигат до терапия:
Тази характерова структура е поле за развитие на тревожно-депресивни състояния, автоимунни и онкологични заболявания.
Понякога, макар и рядко, човекът садомазохист осъзнава, че има нещо нездраво в моделите му на функциониране в света. Тогава може да се обърне към терапевт за помощ. На практика, обаче, по-често трябва да се появи симптоматиката, която да донесе достатъчно количество болка и страдание, които да се превърнат в гориво за осъзнаване и реална промяна. Садомазохистът, обаче, добре знае да „носи“, затова понякога прекарва дълго време в носене и на симптоматиката си.
- Преработка на садомазохистичния характер в ЗДРАВ АЛТРУИСТ:
Работата с такъв човек е свързана първо с осъзнаване на нездравите му модели. От особена важност е да се обърне внимание на искреното разбиране от страна на терапевта основателността на развиването на тези характерови модели на мислене и поведение. Защото това е така, всеки човек наистина си има причините да бъде това, което е. Зад този характер стои една дълбока и силно болезнена травма от унижение и липса на безусловна любов. Така че пълното разбиране, приемане и здраво, човешко съчувствие от страна на терапевта е нужната база, на която да стъпи терапевтичния процес.
Следва солидна когнитивна работа по осъзнаване на наличната картина – динамиките, заучените и станали устойчиви модели на нездраво носене, автоагресивно задържане, пасивно агресивно изливане, склонността за поставяне и виждане себе си като жертва, самосъжаляването, трупането на мъст към другите, склонността да ги вижда като насилници и да хвърля вината върху тях и т.н.
Работи се с нараненото „вътрешно дете“ или детската версия на същия този човек в периода между 1 и 3 годинки, когато потребностите не са били адекватно посрещнати, а семейната среда е била нездрава. Работи се по осъзнаване и хипнотично преработване, преформулиране неверните вярвания за неговата недостойност, низост, незаслужаващ любов такъв, какъвто е – само, защото се е родил. Работи се по осъзнаване на вярването „Ако си кажа, ще стане лошо за мен – ще съм отхвърлен, ще се изложа пред хората, ще бъда порицан или ще ме изравнят със земята от подигравки“, „Трябва да бъда виновен, за да изкупя изначалната си вина и мръсотия“, „Ще бъда приет само, ако се нагаждам и съм в услуга на другите.“ Преработват се, оттам се улавят автоматичните мисли, които вярванията фабрикуват, и водят до завъртане на познатия невротичен патерн.
Асертивност – това е ключова част от терапевтичната работата – себезаявяване, улавяне на нездравите модели, здрави граници. Учим го „да си каже“, да гледа в очите, да викне, да си чуе гласа. Учим го да каже „НЕ“ и колко правилно и освобождаващо може да е това.
Учим го да започне да изкарва задържаната агресия в сигурна среда, в кабинета при нас. Може да го насърчим да ползва практики извън терапевтичния час като бойни изкуства, удряне по меки предмети, мебели, дивани. Ще излезе болно, но това е пътя към намиране на балансирания път. Просто защото има много задържано и натрупано, което си седи вътре в човека и му пречи да функционира здраво в живота си.
Учим го да разпознава къде в тялото си усеща „носенето“, тежестта на живота. Работим телесно по освобождаване на тази блокирана енергия.
Учим го да проявява благост, милост към себе си, не болно самосъжаление. Учим и на „механична“ любов и грижа за себе си като да се поглези с масаж, спа, разкрасителни процедури или друго спрямо индивидуалността на човека.
Започваме в даден момент да спорим с него, да му опонираме, нападаме го словесно и така го учим да усети, да прегърне страха си, да се заяви смело от място на любов към себе си. Позволяваме си да преминаваме някои негови граници, за да го провокираме да започне да ги отстоява смело.
На по-напреднал етап от терапията го включваме в групова сесия и го насърчаваме да се държи неадекватно, да дразни другите, да се „излага“ пред тях. Така той преживява най-големия си страх и в процеса на количественото натрупване на такива преживявания, настъпва качествено изменение в коренния му страх, управлявал живота му до този момент.
Клиентът, а и ние, трябва да бъдем готови, че в хода на терапията ще продължават множество падания в старите капани, старите невронни пътеки, които са водещи, утъпкани, те са базовите ментални настройки. Докато постепенно се стига до осъзнаване и любящо прегръщане на себе си, моделите си, страховете си. Тук е сътворяването на автентичната и без условия любов към себе си. Такава, каквато не е получена в ранна детска възраст.
В садомазохистичния характер живее един естествен, сърдечен устрем към грижа и взаимопомощ. Когато болната страна на характера бъде преработена, човекът започва да обгрижва отново околните хора, но от място на вече налична любов вътре в него. Оказва се, че Алтруизъм не може да съществува без ЗДРАВ ЕГОИЗЪМ.
Защото никой човек не е способен да дава, ако сам той няма.
Затова и намирам за изключително погрешно често проповядвания смисъл на живота в даването, не във вземането. То само по себе си е вярно, не можем да живеем пълноценно и щастливо живота си без естествения вътрешен порив да даваме, споделяме, да се грижим за другиго. Но какъв е пътя до това? Пропуснем ли пътя, истината става на проповед, остава куха, изпразнена от смисъл и истинност. Става поредната насилствено наложена норма на живеене, която ТРЯБВА да спазваме за праведен и щастлив живот, което в крайна сметка не води до никое от двете.
Когато човекът, неговата душа, бъдат наситени с любов, грижа, внимание, зачитане на неговите пориви, потребности, пъстрота и многоцветност, когато душата усети лекота, приемане и свобода, тогава тези иначе външни норми на живота се случват по естествен ненасилствен, „намамен“ начин. И от норми на живота започва живеенето с пълно сърце, размах и потенциал. Алтруизмът става добавената стойност, послевкуса на автентичното и любящо живеене първо със себе си.
- Невротичен Психопатен (нарцистичен) характер, който се преработва до здрав Лидер
- Как се формира, какви вярвания залага и какво поведение развива:
„Обичах те, а ти ме предаде“.
Залага се във фазата на съперничеството, 3 – 6-годишна възраст. Травмата е от емоционално предателство през манипулация, безпомощна слабост и загуба на вярата в любовта.
Родителят, по-често майката, използва любовта като средство за контрол чрез манипулация над детето вместо като безусловна връзка. Усещането в детето е, че ще получи обич и подкрепа от Ти-обекта само ако отговори на изискванията на родителя, на представата то какво трябва да бъде. Родителят често „съблазнява“ детето, поставяйки го в позицията на партньор, задоволявайки своят неосъзнат нарцисизъм. От детето се изисква прекалено много, поставя се в нездрава, неадекватна роля. То знае, че автентичността не е възможен вариант, защото ще бъде отхвърлено. Усеща, че трябва да построи образ, който ще удовлетвори родителите му. Изгражда фалшиво „АЗ“, което всъщност му помага да оцелее в наличната семейна среда. Започва силно да вярва в тази фалшива своя версия и да я защитава с поведението си и като възрастен. Често маската на „фалшивото АЗ“ е толкова добра, че заблуждава не един и двама човека в живота на възрастния психопатен характер.
Детето трябва да бъде „перфектно“, манипулативно или угодно, за да си заслужи любовта. И така бива научено на манипулация от първа ръка. Първите му „опити в любовта“ биват предадени. Затова загубва вярата в любовта и хората като цяло. А да бъде в „слаба“ позиция е равносилно на ужасът от предателството.
Двете несъзнавани манипулативни динамики се свеждат до две – излизаща извън нормите Едипова (майка – син) или Електрина (баща – дъщеря) връзка. Това означава момчето да остане под силната опека на майка си след 6 – 7-годишна възраст, когато е времето да премине под водещата роля на бащата или друга мъжка фигура, ако бащата не е наличен. Същото се отнася и за връзката баща – дъщеря. Ако това здравословно „отделяне“ от противоположния пол не се случи във въпросната възраст, става едно нездраво разбъркване на динамиката в семейството, от което всъщност детето е особено потърпевшо. При момчетата става едно поставяне на равнището на мама като партньор, която несъзнателно го е манипулирала, издигането й в култ и подсъзнателна свързаност с нея като в реална интимна връзка. Това, разбира се, е несъзнаван психичен процес, който, обаче, води до големи поражения в живота на мъжа. Той става един „Чарли Харпър“ от „Двама мъже и половина“, който прелита през множество сексуални връзки с цел да използва жените, да постигне така желаното от него външно обожание, величаене, да привлича, но реалната му човешка и напълно налична нужда от близост, интимна качествена връзка с разкриване и доверяване остава нереализирана. Тя е плашеща, уязвяваща, свързваща с ада на болката вътре в него. В това поведение има едно несъзнателно „мъстене“ на майката, която някога е предала любовта му. Друг възможен вариант на развитие при налична Едипова връзка майка-син е един мек, не поел живота в ръцете си и все още очакващ мамините заръки мъж, който девалюира всяка жена в живота си като недостойна в сравнение с майка му.
Аналогичен е примера и при втората динамика, Електрина нездрава връзка баща – дъщеря. Тук единия сценарий е жената да стане „мъжомелачка“, изкусителна и съблазняваща, която използва мъжете за свои сексуални и доминиращи цели. Стои още силно емоционално свързана с баща си и поради несъзнаваните си психични конструкти мачка мъжете в живота си, неглижира ги, отблъсква ги като недостойни и несравними с „перфектния“ баща. И другият краен вариант на проявление на връзка с комплекса на Електра е „момиченцето на татко“, което цял живот чака принца на бял кон, който „за зла участ“ не идва.
Друг начин на залагане на психопатната/нарцистичната характерова структура е отново в периода от 3 до 6 години, когато детето или се научава да е лидер и да „върти“ другите, или е подчинено и често мачкано. Такъв „прозорец“ за формиране на характера е ок. 13 – 19 години, когато децата често се делят на „водещи, лидери, готините“ и „подчинени, залухани, смотани зубари, читанки, „очиларки“.
Още един начин на залагане е възможен – когато се появи т.нар. „сляпа лоялност“ към вярванията или преживяванията на нашите родители и дори предци. Констелационно понякога излизат, например, жени в рода, които са били насилвани от мъже, което поражда сляпа лоялност в момчето и после мъж. При момичето пък може да има причисляване към отношението на майката „скапани мъже“, „всички мъже са свине“ и пр.
Психопатният характер често не може да преживее директно гнева към майка си/баща си, защото ги е обожествявал или се е страхувал от тях. Затова гневът се пренасочва към бъдещи потенциални партньори като враждебност, манипулация, игра на власт.
В живота си, хем от една страна, има голяма нужда от близост, а от друга, има голям страх от същата тази близост, защото се е научил, че близостта боли, свързва я с предателството и контрола от страна на родителя.
Затова решава да не се доверява на хората, а той да вземе контрола в свои ръце. Научава се да бъде „силен“, привлекателен, убедителен и харизматичен и да повлича хората след себе си. С това маскира и „неутрализира“ всяка слабост в себе си, която на едно дълбоко ниво усеща, че има. Зависимостта от някого е ад за него, той си е самодостатъчен и го демонстрира през това, че може просто да използва и манипулира хората, които така или иначе са зли и не заслужават доверие. Защото когато се довериш, когато си уязвим, тогава се подиграват с теб, използват те, манипулират те. Еднократните неангажиращи връзки помагат в тази посока, а задълбочените автентични такива крият огромен риск от разкриване на уязвимостта отдолу и от нараняване от човека насреща.
Мантрата е „Трябва аз първи да смачкам, за да не смачкат мен“. Нападателното поведение вижда като самозащита. Често желанието и поведението са властови, доминиращи, а когато не върви през властта, действа през привличане, съблазняване (сексуално, но и не само) с цел манипулация и отново владеене, контрол. По този начин той ефективно избягва уязвимостта. Защитава се от емоционалната болка. Дори се дисоциира от емоциите си, вижда ги като слабост, която не се отнася до него. Потиска ги и ги игнорира.
Съществува и един друг тип залагане на нарцистично-психопатния характер, в школата по Естествена психотерапия го наричаме нарцистично налагащ се. Той е твърдо доминиращ и има изявени властови стремежи за разлика от предходните примери, които повече разчитат на контрола през манипулация и съблазняване.
При този тип нарцистичен характер, залагането е от една семейна среда, в която всичко се позволява на детето, липсват граници – нито здрави, нито нездрави, детето е център на семейната вселена и всичко се върти около него. Поставено е на пиедестал и формира в себе си усещането, че е най-важно и всички са длъжни да се съобразяват с желанията му.
Под това свръхлиберално отглеждане всъщност се заражда много страх и безпокойство в детето, защото липсва рамка и чувство за безопасност. Няма усещането, че насреща има адекватен пораснал и отговорен възрастен, който „владее положението“. Тази свободия всъщност ужасно го плаши. Детето започва несъзнателно самото то да упражнява контрола върху родителя като инстинкт за оцеляване в несигурната семейна среда.
То всъщност отново е емоционално изоставено и предадено като при горните примери за съблазняващо манипулативния психопатен тип.
По-късно в живота тези хора имат склонността да стават налагащи се, доминиращи, изискващи, незачитащи особено чуждите нужди, граници и чувства. Изпитват нужда да контролират, защото вярват, че ако не го правят, ще бъдат отново малки, слаби и смачкани. Налага им се да изградят илюзорно чувство за сила и мощ, защото усещат, че не могат да разчита на никого. Доверието в хората е напълно изгубено.
Често изпитват силен страх от външна критика, защото застрашава да се разкрие слабостта на психопатния характер, която той толкова старателно се старае да прикрие. Именно в този си стремеж често външно заема по-високата позиция на знаещ, можещ и оправящ живота на другите. Изглежда харизматичен и много силен, обаятелен, раздаващ се за другите, докато отвътре някъде много отдолу стои силното вярване за лична слабост и със сигурност предстоящото предателство, мачкане.
Емпатията им е много несвойствена. В личните връзки искат да доминират, да се налагат. Често „се намират“ с хора с ниска себеоценка (освен отвътре, и отвън), които имат своите „вторични ползи“, които да обслужват, за да останат в такава токсична връзка.
- Тялото:
Тялото има форма на обърнат триъгълник. Енергията е насочена нагоре – широки рамене, гърди и гръб, за да демонстрира сила. Погледът е хипнотичен, чаровен, за да привлича, влияе или подчинява. Също е и интензивен, директен, излъчва сила и контрол. Често се наблюдава напреднала стойка с изправен гръб и леко напред наведена глава в знак на готовност за действие и контрол.
Надолу има тясна талия и бедра, слаби крака и липса на „заземяване“.
Има мускулно напрежение в областта на шията, раменете и корема.
Дишането е повърхностно и ограничено само в горната част на гърдите, което възпира изразяването на емоциите.
- Как стигат до терапия?
Водят го несгодите във връзките и живота. Често стига и до тревожно-параноидни състояния.
- Преработка на психопатния (нарцистичен) характер в ЗДРАВ ЛИДЕР:
Терапията при психопатно-нарцистичния характер се свежда до работата по следните основни линии:
– когнитивна работа по осъзнаване наличието на травмата, нездрави вярвания, до които тя е довела, мисли, модели на поведение;
– работа по обгрижване на вътрешното дете, по вярването за дълбока слабост и смазваща нищожност, предадено доверие;
– учене на това, че да си позволиш да си уязвим всъщност е дълбока и истинска сила;
– работа по връщане доверието в хората, учене, че предателството не се крие зад всеки ъгъл; учене на автентично общуване с другите;
– развитие на автентично АЗ, без манипулации и играене на роли;
– девалюиране родителя от противоположния пол и поставяне констелационно на правилното му място;
– работа с тялото за освобождаване на мускулното напрежение и подтиснат гняв към майката/бащата. Осъзнаване нездравите модели и позицията, в която детето е било поставено;
– емоционално осъзнаване – помощ на човека да започне да осъзнава емоциите си и да си ги позволява; развиване на „метакогницията;“
В процеса на работа чувството за превъзходство, воденето на хората, харизматичността остават, но вече в здрав вид. Започва да живее от място на здрав, приемащ себе си и обичащ център вместо от позицията на слабия, наранения и предадения, нищожния.
- Невротичен Ригиден характер, който се преработва до здрав Воин
- Как се формира и какви вярвания залага:
Онтогенетичният период на залагане на невротичния ригиден характер е в Сексуалната фаза от развитие на детето между 5 и 8 години.
Травмата е от несправедливост.
Развитието на този характер се свързва със свръх строга и контролираща, проповядваща морал и правила фигура в семейството, която е налагала почти военен режим. Неспирните изискванията са били неразривна част от възпитанието.
Детето расте в силен страх от грешки, защото знае, че ще бъде порицано, наказано или набито. В резултат то става колебливо, несигурно, несклонно да опитва нови неща и да греши. Изгражда схема на перфекционизма като защита от грешките. Става стегнато, трудно му е да се отпуска, да се забавлява, да е себе си. Като възрастен вече не може да се отпуска, да почива, да се забавлява.
- Поведение в живота:
„ТРЯБВА!“
Ригидният характер е като един неуморим воин, готов да посрещне всички трудности без да се оплаква, без да показва слабост, без да излиза от моралните устои на това кое е правилно, какво трябва да се случи, кой е правилния начин. Има силно изразени ясни и категорични представи за „правилното“ и „неправилното“ в живота.
Контролът и дисциплината са му първи приятели, гориво на живеенето по правилата. Не показва слабост, силен е, трябва и затова може да се справи с всичко. Той е перфектен и изпълнителен. Автентичността е забравена дълбоко под слоевете на морала и праведността. Плаченето е голяма рядкост, то бива строго контролирано и символ на неприемлива слабост, която той „не може да си позволи“.
„Трябва“, „Стегни се“, „Длъжен си“, Така е редно“, „Нещата трябва да са перфектни, точно по този начин, друг няма“.
Вярват дълбоко, че ако сбъркат, заслужават сурово наказание. Това се отнася и за другите, които също „са длъжни“ да се придържат към правилата, към реда и морала. Другостта бива категорично погазена като неправилна, защото „не се прави така“. Перфектността в битов план е особено ключова – къщата е чиста, подредена, храната е винаги приготвена навреме, мазето е заредено със зимнина, за всичко е помислено. Те са забързани, винаги преследващи следващата важна цел и задача. Ригидният е отличник. Същото се отнася и до междуличностовите отношения. Имат изискването към хората да покриват критериите им за висок морал, идеализъм, спазване на правилата и нормите.
Собствената автентичност и „сенките“ са силно изтласкани и затова заклеймени като лоши. Ненавижда похотта, разврата, несправедливостите, глупавите, „несериозните“ и лековати поведения, фриволността, наивността, съблазяващите. Именно забраняването им в себе си води до това ригидния характер да има изострен радар за същите в другите. И щом ги засече следва пълна девалюация и критика.
- Тялото:
Тялото и жестовете са сковани, стегнати от контрола. Често е с добре оформено мускулесто тяло, изправена стойка. Има мускулни брони (блокажи) в зоните на врата, гърдите и таза, зони, свързани със сексуалност, емоции, свободно изразяване.
- Как стигат до терапия:
Склонен е към развитие на социална и/или генерализирана тревожност, обсесивно компулсивно разстройство, сексуални разстройства, проблеми със съня.
- Преработка на ригидния характер в ЗДРАВ ВОИН:
Като цяло изисква време и отдаденост за преструктуриране на невротичния ригиден характер в здрав воин.
Иска се работа по „виждането“ и заливането с любов на подлежащия характера страх от несправедливост, вярвания за нередност, неправилност и последващите изисквания към себе си, хората и света. Вижда се и се прегръща невротичния страх от загуба на контрола и разпада в хаоса.
Работи се усърдно по виждане, разбиране и приемане на другостта. Че това, което те виждат за слабост, за друг може да е сила или трамплин за висок скок. Учим го, че „правилният“ начин далеч не е само един, а съществуват множество варианти, сценарии, които са реални пътеки.
Учим го да прегръща сенките си, да си позволява леко и постепенно да пребивава в тях и с това да става по-цял. От интегрирането им в себе си започва да ги вижда като все по-нормални в живота.
Учим го на „по-голямата картина“, на смисъла зад преживяванията на хората, за опитността на душата и смисъла зад преживяванията ни. Здравата връзка с любовта, Вселената носят едно приемане и усещане за сигурност в живота, на който вече могат да се доверят.
С преработката на характера до здрав, а не невротичен, във воина остават голяма част от защитните механизми на ригидния, но вече превърнали се в здрави черти. Той продължава да бъде дисциплиниран, целеполагащ и гонещ идеите си, но вече идват от сърцето му. Знае, че не всичко е на всяка цена, и, че понякога да се откажеш е най-доброто решение за дадена ситуация. Знае, че понякога да не можеш повече, да се чувстваш слаб в дадена ситуация, не е признак, че ще бъдеш несправедливо смачкан, а че си просто човек и това е част от живота, който има един по-голям мъдър смисъл.
Воинът може заедно с целите, дисциплината и сериозността си вече да се отпуска, да се весели, да изпитва удоволствие от секса, да си позволява дейности само заради удоволствието от тях. Може да не се взима прекалено на сериозно и границите и изискванията му да станат по-меки, гъвкави, топли и разбиращи. Може да прегръща критиката си като доскоро основен защитен механизъм и да я претворява в любящо смирено приемане на себе си и другия. Воинът отваря сърцето си за живота и оттам започва да става негов любящ творец. Удоволствието започва да идва от самото живеене, от всяка извървяна стъпка вместо от колекционирането на постигнати цели, които преди сякаш потъваха в чувал без дъно.
В заключение, важно е да напомним, че характерите в чист вид трудно се срещат в живота. Всеки човек е уникална композиция от чертите и комплексите на различни характери, като обикновено водещите са един или два. Именно затова, четейки за типовете характери, човек често се вижда почти във всеки от тях и в заключение рискува да си каже „Олеле, ама аз съм много зле!“. 😊 Всъщност най-нормалното и красиво нещо е да сме „сложни“, комплексни, индивидуални, различни, но и с много коренно общо.
Добрата новина е, че всеки невротичен характер може да бъде преработен като човекът се научи, най-просто казано, да си дава това, от което е бил лишен в ранна детска възраст. А най-важните съставки за успешната положителна промяна са мотивация и интелект от страна на клиента, любов, приемане и висока степен на лична интегрираност от страна на терапевта.