Мариета Георгиева 
Ще опиша собствените дълбоко вкоренени когнитивни изкривявания и базисни вярвания през своето лично преживяване на социална тревожност, както и влиянието и резултата от естествената психотерапия.
Ще отделя това време за собствения опит, защото все още не работя с клиенти/пациенти, освен със себе си.
Има ли смърт и в какво се изразява тя ?! Каква ни е представата за нея и защо ни е страх ?! Ами ако не е това, което си представяме?
Животът и смъртта са двете страни на една и съща монета.
Моето усещане за нея е било динамично през времето. Когато бях малка изпитвах ужас и страх, който ме хващаше за гърлото и ме стискаше с неистова сила. Лежах до майка ми и си мислех – „Какво ли ще се случи, когато нея вече я няма…„
Има миг, в който спираш да изпитваш онези чувства,които те изяждат отвътре. Спираш да гледаш на другите с лошо око. Има един миг, в който сърцето и душата ти не ти позволяват да почувстваш завист или онова тъпо чувство, което ни се насажда още от малки, че сме в постоянна битка и конкуренция с другите. Моментът, в който спират да се появяват тези чувства идва, когато спрем да се идентифицираме със своя ум. Той е там за нас, но не за да участва във всяко наше преживяване. Можем да го ползваме, ако наистина имаме нужда от него.
Всички сме деца. Няма значение, че си на 30, 40, 50, 80 години.
Всички сме деца на живота. Деца, които са тук не за да се борят, а да обичат.
Порастваме, но често животът ни заварва неузрели. А на нас така ни се иска да сме големи и да разбираме от всичко, да знаем как протича животът, защо се случват всички тези неща, какъв е смисълът, какъв е планът, Аз къде съм в този план, има ли ме изобщо, искаме да намерим картата и да живеем по нея.
Най-добрият психотерапевт е Животът в качеството си на душелечител и на фактор, играещ основна роля в еволюцията на душата – с други думи – развитието на психиката. Никой по-добре от Него не може да ни постави в условия, в които да срещнем точно онези аспекти от себе си, света и другите, които да ни предизвикат да се справяме, да търсим начини, да придобиваме умения, да развиваме качествата си, да разгръщаме заложеното в нас и да изследваме познанията.
Често обаче негодуваме срещу „несправедливостта“ на Живота. Негодуванието е проява на незнаене и невежество по отношение на законите, по които се движи самия Живот и функционира собствената ни психика.
Поведенческите експерименти имат за цел да предизвикват страха от авторитети, от „какво ще кажат хората“, провокации към мазохистичното поведение на замълчаване, „преглъщане“, изоставяне до преобразуването им в ресурс за промяна на характеровите структури.
Психотерапията е естествен път, мост към любовта, мъдростта и истината. Огледало на потребността от развитие, живеене и удовлетворение. Нещо толкова първично и необходимо, с което всичките ни вродени инстинкти се събуждат, за да преминат през трансформацията на изчистено съзнание, изпълнено със светлина и смелост за растеж. В терапията разтваряш себе си, по един по-лек, интимен начин, който ухае на стремеж за свобода, смирено щастие и душевна лекота.
Първите данни в литературата, които дават основа и са мост към съвременната хипноза и хипнотерапия, са свързани с името на немския лекар от XVIII в. с многостранни интереси в науката Франц Антон Месмер (1734 – 1815). Въпреки че никога не е използвал термина „хипноза“ и дори на практика разбирал погрешно хипнотичното състояние на човешкия мозък, той открил свой метод за лечение на пациентите си, който нарекъл Месмеризъм.
Техниката „Падаща стрела“ е въведена в когнитивната терапия от американския психиатър и психотерапевт Дейвид Бърнс (Burns, 1980). Основната идея и цел на метода е да излезнат „наяве“ представи и разбирания на клиента, които често са неосъзнати и неартикулирани от него. Това са т.нар. междинни убеждения (вярвания), състоящи се от правила, допускания и нагласи, и базисни убеждения (вярвания) – ригидни, глобални идеи за себе си, другите и/или света.
Още през 1905 г. Фройд казва, че “те [преносите] са точни копия или факсимиле на събудените фантазии, които са стигнали до съзнаваното по време на процеса на анализа, но имат тази типична особеност да заместват личността на човек от миналото с тази на аналитика. Да го кажа по друг начин: съвкупност от психологически опитности бива съживена, но не като принадлежаща на миналото, а съотнасяща се към личността на лечителя в настоящето.“ (Freud, S. (1905) – Fragment of an Analysis of a Case of Hysteria (1905 [1901]) – мой превод)
