Орлин Баев

…Повечето хора са щастливи, когато живеят в умерено населени райони, в които условията на средата са предвидими, промените бавни, както и се чувстват щастливи при контактите с приятелите си. При една малка и непредставителна, но важна като достигнати изводи извадка, тези с по-висок IQ, са отчетени разлики в сравнение с основната популация. На хората с висок IQ и мотивация урбанизираната среда дори създава в тях предпоставки за щастие, а срещите с приятели са доста по-редки…

С какви казуси се работи в психотерапията? Зависи от школите, през които терапевтът работи, от самата му личност, от преживяванията му, през какво е минал самият той. Мен примерно почти изцяло ме търсят хора с разстройства от спектъра на т.н. малка психиатрия, тоест с неврози. Не са болни – неврозата е път с много вложени в нея уроци за усвояване. Но това са и нелеки състояния: паническо р-во, агорафобия, генерализирана тревожност, тревожна депресия, обсесивно компусливно разстройство, социално тревожно р-во, здравна тревожност, сексуални дисфункции…

Не да бъдеш дъновист – самият Дънов ти казва да имаш една по-висока и широка перспектива за себе си и живота. Можеш да уважаваш силно и имаш дълбока вътрешна връзка с Учителя, но това не значи, че не можеш да черпиш от аромата и на други цветя. Защото мъдрецът не цели да те обсеби и зароби във властовото си присъствие, както прави бизнес гуру-то. Не, мъдрецът смирено се стреми да събуди собствения ти духовен пламък, собствената ти любов, мъдрост и свобода. Когато те вече са будни и горят, можеш да правиш мигновени дълбоки паралели между словата на един или друг светещ в мрака мъдрец и да се ползваш. Защото собствената ти любяща мъдрост вече е налична като коректив.

„Дори и в най-щастлив живот не може да няма част мрак – думата щастие би загубила смисъла си, ако не се уравновесяваше от скръбта.“
Нещо повече. Не можеш ли да понесеш мрака и бягаш ли от него, нямаш и щастието. Отбягваш ли трудностите, страданията и ученето, не си готов и за светлината на възвишеното щастие, но само за пушеците на сетивното изстискване на отблясъците от светлината му. Когато обаче имаш високата визия и силата да разбереш страданието като чудесни стъпала, водещи те по пътя към целостта ти, откъдето виждаш и знаеш от позицията на все по-светла мъдрост, тогава си готов за също толкова светла, ангелска радост…

„Всяко действително израстване е революционен акт на лична революция. Това означава да се освободиш от хората, които искат да управляват живота ти!“
Ерих Фром

Любовта на здравия човек не е искане, а даване, протичане отвътре навън, от вътрешния извор към обекта на любовта. Тоест, не е дефицитарна, а битийна. Както и целият им живот. Любовта на невротика е искаща. Тя е незапълнена дупка, която вечно тегли още и още енергия, внимание, грижа, разбиране, подкрепа, изисква, не спира да изисква още и още… Такова невротично взаимоотношение всъщност няма много общо с любовта, но по-скоро с търговията. Депозирам в теб еди си колко внимание, усилия, грижа, секс, време, но очаквам същото или повече. Любовта на зрелия, здрав човек е различна. Да, приятно е да бъдеш обичан, да ти се отвърне със същото. Но, ако не се случи, отвътре има цял океан от любов – ти самият си тази Любов. Тогава обичаш и даваш от любовта си, защото не можеш да не даваш – тя иска да тече, да се излива. Между впрочем, този напор на самостойната обич на зрелия индивид е друга подходяща метафора за постулираната от Маслоу „себеактуализираща тенденция“…

Естествената психотерапия е иновативна, прагматично ефективна, парадигмално креативна, трансформативно качествено различна, инспиративно творческа терапевтична система, която не отрича, а включва, но и далеч надхвърля предхождащите я терапевтични модалности!

Твърдя, че дълбинността на психоанализата се случва само в субективните вярвания на аналитика и клиента му, но не и в обективната невро-психична реалност. Тук някой би възразил, че именно субективните вярвания за дълбинност в аналитика и анализирания са определящи за това, че дълбинността истински присъства в процеса, тъй като може би точно тези пожелателни убеждения водят терапията в посока себеразбиране. Зависи обаче за какво говорим. Ако целта ни е единствено отговор на въпроса ЗАЩО преживяваме дадено състояние, при това отговор пречупен през аналитичната, наситена с цял легион когнитивни изкривявания теоретична призма, може би. Имаме не толкова дълбочина, колкото основаваща се на аналитичните хипотези широта, създаване на ментални „котви“ за ума, за които едно в по-голяма степен феноменологично, психо-философско, но не и реално терапевтично себеразбиране да създаде интелектуална опора, за която да прикрепи. Въпросът е, че психоанализата създава такава фантазна интелектуална опора, вместо да достигне до базисни неврални, биохимични и когнитивни факти и процеси, които актуално да послужат за основа на стабилната промяна от невротичност до психична стабилност. Методът и прилича на усилията на барон Мюнхаузен да се изтегли от блатото, като се захване за собствената си коса. Подходът на психоанализата в най-добрият случай може да послужи за интелектуален „остров“, на който човек да избяга от проблемите си – не и да ги реши обаче. Или за преподаването и на обучаващи се, които след време да я преподават на други обучавани, но без истинска реална стойност за крайния потребител – човекът с невротична тревожност, депресия и т.н. Защото анализата не отговаря на въпроса КАК да се случи промяната и КАКВО именно е нужно да бъде предприето като конкретни ментални, емоционални и поведенчески малки стъпки, водещи до достатъчно големи, за да бъдат отчетливи, промени. Ако визираме човек с обсесивно компулсивно, паническо разстройство, социална тревожност, генерализирана тревожност, конверзионно р-во, здравна тревожност и т.н. и т.н., твърдя, че субективната вяра на аналитика и клиента в дълбинността на процеса няма да допринесат за резултатността на терапията. Просто методът е неподходящият за целта. То е като с каручка да искаш да прекосиш океана. Не е предназначена за това. Има обаче терапии кораби, терапии подводници и терапии самолети, които могат да го направят!

В следващите редове целя през призмата на собствения си житейски опит и психотерапевтична визия, сравнителен поглед между неорайхианската аналитична с когнитивно поведенческата, невро лингвистично програмиране терапии, с мотивационното интервюиране, хипнотерапията, базираната на медитация и др. психотерапии.

Естетиката е чудесна тема разисквана в какъвто и да е контекст, още повече през случването и в когнитивната промяна, индуцирана при психологичното консултиране и психотерапия. Естетичният принцип обаче е неразделна част от двоичната опозиция между себе си и етичния принцип. Ако естетиката символизира, образно казано, качествата и принципите на сърцето, такива като красотата, сърдечността, паралелния когнитивен процес на интуицията, спонтанността, радостта, доверието, насладата и хедонизма, полета на любовта, приемането и обгръщането с топлината на безусловността, то етиката метафорично обозначава нормите и ограниченията на главата – дисциплина, контрол, власт, рамкиране и категоризация, воля и преодоляване, серийно последователно мислене, студения разсичащо анализиращ интелект… Ако естетиката включва сърдечното „искам“, то етиката маркира „трябва“ на главата. Условно може да се каже, че етиката е проява на мъжкия, а естетиката на женския принцип. Осъзнаването и размишлението относно тези два главни човешки когнитивни потоци се случва още в древността. В Европа основно в елинските философски школи, където те са обстоятелствено дискутирани. Тъй като научното мислене в случая само проследява вече съществуващи, присъщи на естествената когниция факти, наблюдателният ум на мислителите от целия глобус ги е проследявал и интерпретирал в една или друга степен. В индийските философски школи например се наричат ананда и тапас. Ананда е сърдечното непринудено блаженство, случващо се отвъд пределите на ума, в домейна на изначалната ни вътрешна природа. Ананда приема, обича, прегръща и смирено разтваря. Тапас е дисциплината, нормите, порядките, налагащата се воля, борба и усилие, потискащите пуритански „релси и коловози“. Тапас се стреми, на цената на постоянно усилие и битка, да следва тези евентуално „правилни“ коловози… Докато при тапас има постъпателно и бавно катерене, фокусирано в цел, ананда носи на крилете на свободния творчески полет, сега. Ако в йога практически се следва потокът на тапас – постоянни нелеки усилия и отричане, в тантра последователят безусилно лети по течението на ананда. Ако при тапас имаме битка и противопоставяне, при ананда потокът на любовта естествено сублимира и трансформира наличните елементи в психодинамиката ни.