Александър Крумов

В естествената психотерапия посоката на работа върви по два основни пътя (вектора) – дидактичен и диалектичен. В дидактична посока се работи основно психоаналитично, психодинамично, когнитивно-поведенчески, хипнотерапевтично

Естествената психотерапия успешно се справя с тези състояния и може да доведе до устойчиво преодоляване и качествена личностна промяна. Това се постига благодарение на цялостния подход, който включва диалектическа и дидактическа посока на работа с тези състояния.

Не бягството от паник атаката, а съзнателното ѝ предизвикване, смелото потапяне в нея, стоенето в нея с осъзнатост и будност и чуването на това, което иска да ни каже психиката ни, е начинът за справяне. Това е парадоксът тук – не търсенето на начини за справяне, а приемане, чуване и виждане на посланието, стоенето в страха и в дискомфорта, развиването на смелост и себепредизвикване, в крайна сметка водят до преодоляване на тези състояния.

Мандалата на човешките ценности и потребности е една нова визия за етапите на развитие на човешкото съзнание и човешката духовна еволюция и тази визия не е градираща отдолу нагоре или пък с вектор отгоре надолу, а е кръгова, цялостна, по-скоро отвътре навън, с фокус върху принадлежността ни като духовни същества на едно общо единно Цяло, от което сме неразривна част и през самосъзнанието за това Цяло ние би трябвало да живеем и функционираме в света.

Емпатията е способността на човек да съпреживява, да усеща всичко онова, което е невидимо и неизказано, да чувства емоциите, нагласите, преживяванията, радостите и болките и изобщо измеренията на вътрешния душевен свят на всички и всичко около себе си. Не само на близките си, не само на роднините си, не само на хората, които обича и за които милее, не само на децата си, а като цяло на всички хора, с които влиза в контакт и с които комуникира, било то лично, професионално или „случайно“ по пътя на живота си

Характерът на човек е съвкупност от дълбоко заложените му и гравирани черти, усвоеното външно себезаявяване, реакцията му на определени стимули от средата и поведението, което е усвоил като най-работещо за него.
В процеса на формиране на характера – в периода на ранното детство, детето има своите специфични потребности през различните фази на развитие, през които преминава. Ако тези потребности не са адекватно посрещнати и задоволени, това създава определен тип травма при детето (в зависимост от периода на развитие) и се отразява негативно на неговото развитие, деформирайки характера му, създавайки определени изкривявания, блокажи и дисфункционални модели на поведение.

Преносът, което е другото наименование на трансфера, е процес, открит, изследван и описан от Зигмунд Фройд, бащата на психоанализата. Той забелязал, че в своята работа с пациенти те пренасят своите минали травми, фрустрации и дисфункционални динамики във взаимоотношенията, които изграждат по време на срещите си с него, с техния терапевт.
Първоначално Фройд гледал на този процес като на вид защита, едва ли не несъзнавана съпротива срещу лечението, срещу промяната, но впоследствие той открива, че това е нормален процес, който почти винаги се случва и изплува в пространството, което се създава между клиент/пациент и терапевт.
Разбира, че това е естествен процес, който се поражда при всички хора, при взаимоотношения от различно естествено, поражда се дори и при пациенти, които са много силно мотивирани към излекуване, оцялостяване и стремеж към осъзнатост. Трансферът може да бъде всъщност мощен инструмент в ръцете на аналитика ако той може да го разпознае и разбира как да подходи към него и как да го удържи, така че да го върне и реструктурира по подходящ начин към клиента си.

Темата с природата и общуването с нея я припознавам като много „моя“ и много значима в живота ми, тъй като откакто се помня природата е била единственото място, където се чувствам свързана, притихнала, в хармония, в спокойствие и в дълбоко единство с всичко около и вътре в мен. Обиколила съм неизброимо много планини, върхове, водопади, езера, долини и никога не ми е достатъчно, винаги има още за бродене, още за преживяване, още за сливане, още за преоткрикване – като процесът тече едновременно навътре и навън в човек.

Това е един от най-мощните, трансформиращи, предизвикателни и плашещи психотерапевтични инструменти. Използва се като допълнителен метод в съвкупност с личната индивидуална психотерапия, както и посещението на психотерапевтични групи.
Когато човек се подлага на такъв вид действия и дейности, той се сблъсква с най-базисните и дълбоко потискани и скривани дори от самия себе си страхове, тревожности, базисни вярвания за Себе-то, достига до и се сблъсква с границите си и бива предизвикан да ги разшири или надскочи.

Децата са така свързани с родителите си, че усещат техните отношения без дори да бъдат в обсега им в дадения момент. Те са като скенери на пространството, в което неизказаните огорчения, недомлъвките, мълчаливите обвинения или психическото насилие попиват в детската им отворена психика и се запечатват там до светлите времена на готовността за осъзнатост на това дете. Натъртвам на негативните модели, защото те са фокуса на една терапия и тяхното трансформиране в жизнеутвърждаващи е избраният от човека път на вътрешна еволюция и поета лична отговорност за себе си.