В Естествената психотерапия разглеждаме човека като съвкупност от няколко различни нива – телесно, когнитивно, афективно, поведенческо, социално и духовно. Духовният елемент е онзи невидим Х фактор, който връща фокуса върху осъзнаването, че има една заобикаляща ни интелигентност, която е отвъд съвкупността на нашите индивидуални проявления. Важно е обаче да се подчертае, че говорейки за духовност, става въпрос за приземена такава. Без сляпо придържане към определени институционализирани догматики, без фаворитизиране на дадена религия за сметка на друга такава.
Настоящата статия представлява синтезиран обзор на някои основополагащи психотерапевтични принципи в т.нар. Естествена християнска и братска психотерапия. В нея се стъпва върху фундамента на когнитивната наука на религията, като се предлага прагматично тълкувание на заложената в Христовото учение мъдрост. В допълнение се използват ключови принципи, на които обръщат внимание учители като Беинса Дуно, Омраам Михаил Иванов и Сергей Лазарев. Текстът няма претенция за общовалидност, всеобхватност и изчерпателност, а е по-скоро опит за интерпретация на познати и асоциирани с формалната религия текстове и послания, но от гледна точка на това по какъв начин могат да се използват като инструмент в цялостния психотерапевтичен процес.
ПСИХОТЕРАПЕВТИЧНИ ПРИНЦИПИ В ЕСТЕСТВЕНАТА ХРИСТИЯНСКА ПСИХОТЕРАПИЯ
Що е то Бог и какво е мястото на молитвата в психотерапията?
Преди да разгледаме как традиционни текстове от Християнското учение могат да бъдат тълкувани от психотерапевтична гледна точка, си струва да уточним какви са водещите разбирания за същността на Бог. Според психоанализата Божият образ, приличащ на своеобразен родител, може да се разглежда като проекция на нуждата от сигурност и защита. Според трансперсоналната психология освен родителските образи на небесните майка и баща има и по-високи нива на взаимоотношение, а именно като към мъдър наставник, приятел или дори любим(а). В поведенческата психология пък се обръща внимание на това, че свързвайки Бог с любов, благост, прошка, той се превръща в котва, чрез която може да се кондиционира състояние на сигурност, доверие и защита. А според когнитивната наука на религията във всеки човек е заложен т.нар. свръхактивен детектор на интенционалност (СДИ). Този базисен механизъм се активира винаги в моменти на криза, като има склонността да анимира по минимално контраинтуитивен начин (напр. ангелите имат крила, т.е. различават се от обикновения човек, но пък имат тяло) (Баев, 2010; 2024).
С написаното по-горе може да се даде основание защо молитвата може да се разглежда като научен подход. Чрез нея се активира именно въпросният свръхактивен детектор на интенционалност, осъществява се връзка с нещо по-голямо, и старите психични съдържания могат да бъдат реконструирани в нови такива, които в последствие да се интегрират (Баев, 2024).
Психотерапевтично тълкувание на Иисусовата молитва и молитвата „Отче наш“
Иисусовата молитва „Господи, Иисусе Христе, сине Божи, помилуй мя“ е един от по-познатите Християнски текстове, който се използва като главна мантра в исихазма (форма на християнски мистицизъм). Той корелира с тибетската мантра „Ом мани падме хум“, а напяването му като практика или в рамките на психотерапевтичен опит допринася за това умът да стихне и да се свърже със сърцето (Баев, 2024).
„Господи“ е обръщение към безпредела, към Аз съм съзнанието, към всеобхватната заобикаляща ни интелигентност, която в различните традиции носи различни имена. „Иисусе“, противно на първоначалното очакване, не следва непременно да се разглежда като позоваване на името на Божия син, а като символ на спасение и освобождение. „Христе“ е титла, чието значение е свързано с помазване, благослов. „Сине Божи“ са думи, отразяващи факта, че всеки от нас представлява дух, който се е „гмурнал“ в човешко тяло, т.е. прави се препратка към самите нас. А „помилуй мя“ е израз на готовността за единение с това чисто съзнание (Баев, 2024).
От друга страна, в Евангелието на Матей, глава 6, се дава насока към вярващите да се придържат към следната молитва: „Отче наш, Който си на небесата! Да се свети Твоето име; да дойде Твоето царство; да бъде Твоята воля, както на небето, тъй и на земята; насъщния ни хляб дай ни днес; и прости нам дълговете ни, както и ние прощаваме на длъжниците си; и не въведи нас в изкушение, но избави ни от лукавия; защото Твое е царството, и силата, и славата вовеки. Амин.“ Въпросният текст често бива предложен за рецитиране или изпяване от дечица, а в немалко християнски домове казването му на глас е част и от традициите около Бъдни вечер. Какъв обаче е по-дълбокият смисъл, който може да бъде открит в посланието на молитвата от психотерапевтична гледна точка?
Отецът, бащата на небесата, не е някакво свръхсъщество извън нас самите, напротив – може да се разглежда като нашата собствената изначална вътрешна природа, зародена от един божествен свят на любов. „Да се свети името ти“ не е израз на нарцистична гордост, а на готовността да се живее в синхрон със законите на любовта, мъдростта и истината (Баев, 2017а).
Следващите редове („Да дойде Твоето царство; да бъде Твоята воля, както на небето, тъй и на земята“) са свързани с това, че принципите на духовността следва да бъдат приземени, т.е. духовност не означава да знаеш наизуст всички песнопения и евангелия, а на ниво действия в рамките на обикновения ежедневен живот да се стремиш да си съзидателен. „Насъщния хляб, дай нам и днес“лесно може да се изтълкува като молитва за сигурност и изобилие. В психотерапевтичен контекст обаче текстът по-скоро се разглежда не като просия за повече, а като молба за достъп до това, което би било храна и за душата – вдъхновението, благодарността, връзката с творческия поток, със същността (Баев, 2017а).
„И прости нам дълговете ни, както и ние прощаваме на длъжниците си“ привидно звучи като апел за придържане към прошката, дори когато последната се превръща в невротичен фарс. Не, тук става въпрос за готовността на човек да издигне съзнанието си до нивото на медитативното, което позволява да гледа на случващото се около и вътре в него от позицията на наблюдател. Едва тогава постепенно може да се развие способността за смирено учене на неслучайно идващите житейски уроци, които първоначално често изглеждат като врагове. Когато бъде достъпена тази диалектична позиция отвъд черното и бялото, става възможно запазването на вътрешна мекота, дори когато съответните навън действия следва да са по-скоро твърди и категорични (Баев, 2017а).
„И не въведи нас в изкушение, но избави ни от лукавия;“ е логично продължение на тази градираща молитва. Ако предишните редове са препратка към преработката на страховете, то тук вече става въпрос за взаимодействието с енергията на страстта. Поради изначалната лекота, с която човек е склонен да се вкопчва в приятното, последната изисква още по-цялостни усилия, дисциплина, мотивация и по-дълбоко преживелищно себепознание. Това е особено видно от предизвикателствата, съпътстващи психотерапевтичната работа със зависимости (Баев, 2017а).
Накрая, но не на последно място, молитвата завършва със „защото Твое е царството, и силата, и славата вовеки. Амин.” Финалните думи препращат към темата за триединството, което под една или друга форма е заложено като идея в повечето философии. Отново тук се загатват качествата на същинския човек, проявени чрез поредния живот, целящ извличане на непреходен смисъл от преходното битие (Баев, 2017а).
Десетте Божи заповеди, разгледани през призмата на психотерапията
Когато Християнските текстове се четат буквално, то е лесно да възникне усещането, че Божите заповеди са повели, чието нарушаване ще доведе до наказания. Разбира се, не е тайна, че всяко действие води след себе си определено последствие – рано или късно, пряко или косвено. Все пак обаче нека разгледаме въпросните заповеди като ориентири (цит. по Баев, 2024). Това ще ни позволи да вникнем в тяхната същност и да се убедим в това колко синхронизирани са с принципите на съзидателния живот.
Първата заповед гласи: „да нямаш други богове, освен Мене“. Под единобожие не се има непременно предвид следването на точно определена догма и постулат. По-скоро става въпрос за това да се постави подходящ ориентир като ядро на живота. Такъв ориентир може да бъде любовта – изначален принцип, който да бъде следван на всички нива.
„Не си прави кумири“ – тази заповед може да се разглежда като любящо напомняне за това, че няма нужда от външни икони, на които да се кланя човек, тогава когато е познал Бога в самия себе си. Тази позиция отвъд правилно и грешно, наши и ваши и т.н. позволява следване на вътрешната истина без да се изпитва необходимост от отхвърляне на чуждата такава.
„Не изговаряй напразно Божието име“ не е заплаха за това какво наказание ще сполети всеки, който дръзне да изрича ей така святото име. Напротив, на едно по-дълбоко ниво, заповедта обръща внимание на това, че дълбокото познание на Бога върви ръка за ръка с притихване, с приземена медитация, при която всяко ежедневно действие е израз на Богоприсъствие.
Следващата заповед („Помни съботния ден“) отвъд буквалния смисъл може да бъде изтълкувана като извеждане на преден план на възможността за бездействие в действието и действие в бездействието. По-горе стана дума за ценността на това всяко ежедневно действие да се превърне в своеобразна медитация или молитва. Не по-малко мощно е и обратното действие, това на временното оттегляне от активното правене, при което имат възможност да се осъществят процеси на интеграция във вътрешен план. Подобно явление се наблюдава често в хода на психотерапевтичния процес, в рамките на който предприемането на конкретни стъпки с цел преработка на психични съдържания се редува с даване на пространство (времево и енергийно) за интеграция на случилите се промени.
„Почитай майка си и баща си“ звучи лесно на думи и логично по своята същност. Психотерапевтичната работа с клиенти обаче показва недвусмислено, че ако това не е предшествано от преработка на травми и невротични психодинамики, то не става дума за искрено почитане, а за пожелателно такова. Психичното порастване включва това миналото да бъде погледнато право в очите (по подходящ начин и с подходящо темпо), след което естествено да се премине към осъзнаването и приемането, че родителите може и да са направили грешки като възпитатели, но са ти дали най-големия дар – живот. Чрез прегръщане на т.нар. вътрешно дете, чрез заемането на подходящо място в родовата система (това на по-малкия спрямо родителите) става възможно личният фокус да се пренесе в собствения живот, да „потече“ потокът на рода и да се възроди шансът за благоденствие.
Шестата заповед („Не убивай!“) може да прозвучи дори излишно за този, който на преживелищно ниво познава закономерностите на живота. Той осъзнава, че всички сме свързани, че в природата е налице единство. Убийството е следствие на липсата на съзидателност и погрешни опити за нейното компенсиране.
На следващо място е „Не прелюбодействай!“. Тази заповед може да се тълкува през призмата на сексуалността. В по-широк смисъл обаче става въпрос за това колко е важно любовта да е компас за вземане на житейски решения, а не да се действа срещу нея.
Последните три заповеди са „Не кради!“, „Не лъжи!“ и „Не завиждай!“. По линия на първата от тях, отново следва да подчертаем следното. Живот, воден от принципите на съзиданието, включва осъзнаване, че даването е дори по-ценно от получаването. Когато е налице потребност, тя бива заявена и вследствие има изпитване на благодарност, независимо за начина, по който животът я е удовлетворил. По линия на въздържанието от лъжи – то се отнася и за лъжите, които казваме на другите, и за тези, с които сами се залъгваме. Честността изисква смелост, както и това да видим своите собствени слабости, да се приемем въпреки тях и да ги преработим в нещо по-здраво. А по линия на завистта е важно да посочим, че според някои специалисти тя е възхищение с обратен знак. Тогава, когато бъде възстановена връзката със себе си и приемем, че макар и несъвършени сме достойни за обичане, тогава можем да се развиваме чрез примера на другите, но фокусът ни е върху това да вървим собствения си път.
Други общи принципи в Християнството
В допълнение към написаното дотук си струва да предложим психотерапевтична интерпретация на още няколко християнски принципа. В Евангелието от Матей, глава 7, се казва: „Не съдете, за да не бъдете съдени; защото, с какъвто съд съдите, с такъв ще бъдете съдени; и с каквато мярка мерите, с такава ще ви се отмери.“ Съденето е плод на рационалната мисъл и на склонността на човешкия ум да гледа на нещата като черни или бели. Голяма част от човечеството все още оперира на това ниво на съзнание. Този начин на мислене се свързва и със защитните механизми на идеализацията и обезценяването, в резултат на които при определени характерови съдържания може да е трудно да се гледа на един обект цялостно – като носител и на положителни, и на отрицателни качества. За да не съдим, е необходимо да отидем отвъд полярността, до една по-цялостна гледна точка за случващото се вътре и около нас. Само когато в основата на живеенете са принципи като любовта, мъдростта и истината (за които ще стане въпрос в следващата част на статията), тогава е възможно изправянето пред личните характерови непреработености, които често проектираме навън. В резултат на един пълноценен и поетапен процес на преработка и пускане, на мястото на съденето застава усещане за любов и сигурност (Баев, 2017б); Баев 2024).
В Евангелието на Матей се обръща внимание и на следното: „Лицемерецо, извади първом гредата от окото си, и тогава ще видиш, как да извадиш сламката от окото на брата си.” Този принцип е логично продължение на предишния и повдига важен въпрос. А именно: Как е възможно да помагаме на друг ако преди това не сме преработили (до голяма степен) самите себе си? Когато последното не се е осъществило, тогава е налице склонност към налагане над другите, проективна идентификация (защитен механизъм, при който човек „изсипва“ собствени невиждани от самия него болезнени, злостни, тревожни, та и характерово параноидни съдържания в насрещната страна) или спасяване на другите. Това са тенденции, които могат да са налице при характеропатиите, но също така могат да възпрепятстват ефективната работа на специалистите в помагащите професии. Ето защо обучаващите се психотерапевти минават продължителни и различни формати на лична работа, за да могат да развият способност за т.нар. трансферно удържане, да могат да разграничават коя информация в полето идва от тях, коя от клиента, и по какъв начин да се използва по предназначение (Баев, 2017б), Баев 2024).
Друго особено показателно послание в Евангелието на Матей гласи: „Влезте през тесните врата; защото широки са вратата и просторен е пътят, който води към погибел, и мнозина са, които минават през тях; защото тесни са вратата и стеснен е пътят, който води в живота, и малцина ги намират.“ Въпросната заръка притежава особено голям заряд ако бъде тълкувана в контекста на психотерапията. Когато човек потърси психотерапевтична помощ, нерядко в началото е изкушен да пита и моли за средства и начини, с помощта на които да неутрализира неприятните външни проявления на състоянието, което поражда в него дискомфорт. Това е „лесният“ път, който обаче в дългосрочен план не гарантира осмисляне на дълбинната причина. А последната обикновено е свързана с някаква форма на отцепване от любовта. Непоглеждането в очите на собствения вътрешен „ад“ не позволява повторно акордиране с принципите на живота и често води до връщане и дори задълбочаване на състоянията. Алтернативата е избирането на „тесните врата“. В контекста на психотерапията това включва изправяне пред характеровите непреработености и готовност за вървене по пътя на и към любовта, дори и последният да е по-дълъг, с възвишения и спадове (Баев, 2017б); Баев, 2024).
ПСИХОТЕРАПЕВТИЧНИ ПРИНЦИПИ В УЧЕНИЕТО НА БЕИНСА ДУНО И СЕРГЕЙ ЛАЗАРЕВ
В оставащата част от настоящата статия ще направим селективен обзор на някои ключови идеи на учителите Беинса Дуно, Омраам Михаил Иванов и Сергей Лазарев. Прави впечатление, че те ползват слова от библията, но по-скоро за да акцентират върху същинския дух на Христовото учение. Принципите, които те предлагат, са по-скоро цялостни и служат като ориентир за акордирано с есенцията на живота живеене. В допълнение, те могат да са показателни за това усилия в каква посока могат да доведат до оцялостяване и „излекуване“ в хода на психотерапевтичния процес.
Ключови акценти в учението на Петър Дънов (Беинса Дуно)
Учителят Беинса Дуно казва: „Когато човек променя себе си, Бог променя своите решения за него!“ Действително ако човек разгледа по-отблизо протеклото през него учение, може да се запита дали става въпрос за универсално учение или езотерично Християнство. Отговорът на този въпрос зависи от това дали анализираме учението отгоре надолу или отдолу нагоре и не е предмет на интерес в настоящия текст. В следващите редове имаме за цел по-скоро да синтезираме основополагащи принципи, които действително имат полезност в контекста на психотерапевтичната работа.
Беинса Дуно обръща внимание на силата в придържането към разумна радост и разумно страдание. По-конкретно се има предвид това, че не е нито реалистично, нито оптимално човек да се стреми само към светлите проявления. Така както всеки си има и силни, и слаби страни, така и в житейски план пътешествието на всеки е изпълнено и с възходи, и със спадове. Отиването отвъд черно-бялото мислене позволява да се погледне на случващото се в и около нас от по-цялостна перспектива. В резултат неприятните ситуации или симптоми, с които се сблъскваме, се превръщат в катализатор на процеса по трансформиране на дисфункционалните характерови съдържания (Баев, 2015а).
Учителят също така говори за ценността в това вместо да се борим със себе си, да подхождаме с ненасилие, но със здраво усилие. Чували сме, че на всяко действие има равно по сила и обратно по посока противодействие. Именно поради тази причина изкореняването на вредни модели на мислене и поведение рядко се ускорява посредством негодувание, презрение, възмущение. Психотерапевтичната работа на терен отново и отново свидетелства за това, че същинският прогрес започва едва тогава, когато човек е готов да се смири пред наличието на страхове и сенчести аспекти у себе си и въоръжен с търпение да поеме по пътя на трансформацията. Този път, разбира се, е предизвикателен и трънлив, затова е още по-важно да не се търси магическото хапче, с което веднъж и завинаги на момента всички проблеми ще изчезнат (Баев, 2015а).
Беинса Дуно коментира в учението си също така колко относителни са понятията сила и слабост. Действително е добре известно, че при психопатиите външна проява на сила може да е нищо повече от компенсация за потискани страхове и заровени дълбоко травми. От друга страна, както споменахме по-горе, разчупването на невротичния контрол и приемането, че не сме толкова всемогъщи, колкото ни се иска, може да е достъпване до тип слабост, в основата на която се крие много сила за трансформация (Баев, 2015а). В тази връзка е особено показателен призива да възлюбим враговете си, във връзка с който Беинса Дуно казва: „За да обичаш врага си, трябва да обичаш Бога в него.“ Тук става въпрос за достигане на състояние, при което осъзнаваме, че дразнещото ни в другите е сенчесто изтлаксано в нас самите. Тогава приемайки и прегръщайки любящо своите собствени сенчести аспекти, ние можем да съзрем божественото в другия, дори когато не сме „на една страница“. Това вътрешно състояние на приемане, смирение, любяща прошка обаче не изключва съответстващи на ситуацията външни действия, които понякога може да са свързани с поставяне на твърди граници (Баев, 2020).
На следващо място Учителят говори за това, че не е нужно да се избягват грешките, а да се учим от тях. Много често страхът от провал бива маскиран зад една фасада, при която човек търси придържане към ред, чистота, справяне, перфекционизъм. Това свръхнапрягане на мисълта блокира способността на човек да поема естествени рискове, да опитва, да се учи на проба грешка. Добрата новина обаче е, че с помощта на различни инструменти (ролеви игри, дихателни практики, поведенчески експерименти, медитация и др.) има как тези базови механизми да бъдат разчупени и трансформирани в спокойна мъдрост (Баев, 2015а).
В учението на Беинса Дуно се обръща внимание и на факта, че живеем в свят, изпълнен с разумност и неслучайност. Поставянето на психотерапевтичния процес в контекста на нещо по-голямо, позволява човек по-лесно да влезе в обувките на ученик на живота, вместо да се възприема като жертва. Успоредно на това, важно място в учението заема темата за истинският човек. Тя е добро напомняне за всеки практикуващ професията на психотерапевт за това, че единствено общуването от позицията на истинната си Човешка природа, позволява да виждаме в пациента/клиента Човека, носител на божествена искра в себе си, а не ходеща диагноза. Тогава и само тогава е възможно в процеса на трансформация да няма съжаление и страх, а съвместно смирено следване на посланията по характерова хармонизация (Баев, 2015а).
На следващо място е ключово да разгледаме накратко принципите за любовта, мъдростта и истината, които са централни както за учението на Беинса Дуно, така и за същността на Естествената психотерапия. От гледна точка на психотерапията като приложна дисциплина, когато човек научава уроците, заложени в което и да е състояние, той достига именно до живееене от позицията на вътрешна свобода, свързаност с реалността, сърцатост, смелост. В хода на терапевтичния процес отричането и отбягването на симптоматиката, които често съпътстват самостоятелните опити за справяне, биват заместени с приемане през доверие, мъдро следване на посоката, виждане на красотата в тъмнината. Мъдрост се придобива именно посредством смяната на отношението към случващото се, за което способстват множество методи: управление на стреса и позитивни навици, характеров анализ, хипнотерапия, работа с вътрешния диалог, парадоксални методи, психотелесни опити, медитатиция и трансперсонална работа, краткосрочни методи, поведенчески експерименти, групова работа и др. Важно е обаче методите да са обединени от цялостната посока на работа. Централна съставка в хода на терапевтичния процес е и способността на психотерапевта да е проводник на любов. Това означава самият той да е преминал през собствените си вътрешни тъмници и да е способен през съпреживяващо съчувствие (не жалене !!!) да създава пространство на приемане, доверие, вяра в неслучайността на случващото се и потенциала му да води към нещо по-здраво. Именно тогава се постига и качествен скок в разбирането за истина – като понятие отвъд добро и лошо, отвъд теза и антитеза, отвъд правилно и грешно. Въпреки че в началото има нужда от съчетаване на любящо приемане и дисциплинирани усилия, поетапно в хода на терапевтичния процес те биват заместени от по-висока гледна точка – творческата свобода на потенциала (Баев, 2016).
В продължение на горенаписаното е ценно да кажем няколко думи и за това как принципите любов, мъдрост и свобода биват конкретизирани в Естествената психотерапия. За целта си струва да разгледаме мястото им в работата по психотерапевтична преработка на травми, свързани с различните фази от ранното детско развитие, при които се усвояват ключови модели на поведение (нар. движения). Любовта, разбирана като доверие, приемане, свързаност, здрава емпатия има отношение към оралния период на развитие (до 1 г.). Същевременно другото нейно лице – това, свързано със способността за поставяне на здравословни граници и здравословна агресия и себезаявяване, се отнася до фазата на Аза (1-3 г.). По отношение на принципа на мъдростта, можем да очертаем накратко, че той е свързан с движенията планиране и връзка с реалността, които включват мислене извън кутията, структура, творческа и стратегическа мисъл и се усвояват в хода на пренаталния и предучилищен период. А свободата като принцип е заложена във фазата на предизвикването (3-6 г.), когато се усвоява движението привличане, чар и харизма, благоприятстващо способността за водачество, магнетизъм, гъвкава пробивност и завихряне енергията на другите около смислена кауза. Повече за всяка от характеровите структури, които могат да възникнат в невротичен и здрав вид в зависимост от начина, по който се преминава през съответната фаза на развитие, може да се прочете в тази статия по темата (Баев, 2022).
В словото на Учителя Беинса Дуно могат да бъдат открити множество когнитивно научни, психотерапевтични принципи. Той говори за силата на волята, разбирана като мотивация и намерение, за ролята на т.нар. парадоксално намерение като способ за изправяне пред и справяне с маладаптивни страхове (Баев, 2015б). За осмисляне на връзката между психотерапията и духовното е ценно също така да се проследи работата на Омраам Михаил Иванов – духовен ученик на Петър Дънов (Беинса Дуно) и равностоен на него учител. В центровете на бялото братство по света, вдъхновени от неговите идеи, се обръща специално внимание на живата приемственост, която позволява ученикът да стане учител след това. В допълнение психотерапевтичната работа е в основата на духовното и се запазва ясна връзка с обективната реалност под формата на придържане към приземено-адекватна духовност. Не се издига в култ отричането на сенчестите аспекти, като каквито могат да бъдат възприети сексуалните желания. Напротив, работи се с принципа на трансформацията, който води по пътя на приемането и преобразуването. Основополагащи в общуването между хората в центровете са също така сърдечността, заедността, творчеството и личната отговорност, с помощта на която може да се остане в центъра на горящия вътрешните непреработени съдържания огън и в рамките на сгъстен период от време да се осъществи психо-духовна трансмутация. Не на последно място прави впечатление, че в тези центрове българският език се тачи като свещен и се следва един холистичен подход, надхвърлящ привързаностите към една или друга система (Баев, 2017г).
Ключови акценти в книгите „Опит в оцеляването“ 1-6 на Сергей Лазарев
В последната част от настоящата статия ще разгледаме накратко някои ключови идеи в книгите на пророка Сергей Лазарев, който по емпиричен път достига до ценни насоки във връзка с постигането, възвръщането или задържането на едно оздравяло състояние на тялото и душата. Лазарев обръща внимание на това, че животът е подчинен на фини закономерности, които са в ход, независимо дали човек вярва в или си дава сметка за тях. Според него всяко събитие, включително възникването на болестни състояния, не е плод на случайността, а своеобразна пътека, която води към нещо по-голямо. Ето защо в неговите книги болестта не се разглежда като наказание, а като път към себе си, като сигнал за изкривяване на мисленето, за отклоняване от съществуване в синхрон с естественото. Тази гледна точка позволява да се премине от състояние на жалеене, оплакване, жертва към смирение пред уроците, които следва да бъдат научени по въпросния личен път. Същевременно Лазарев подчертава, че когато човек знае за какво страда и гледа на случващото се през описаната по-горе гледна точка, тогава болката може да се превърне в радост и да се разглежда като налягане, необходимо с цел акордиране с по-висшето (Баев, 2018; 2024).
Пророкът също поставя любовта като ядро на съществуването. Смята, че пътят на хомо сапиенс към оцеляването минава именно през превръщането му в любящ човек. Когато любовта заема централно място, е налице естествена нравственост, свързана със съблюдаването на вътрешни ориентири. Това позволява човек да гледа на случващото се с, в и около него по един непривързан начин, осъзнавайки, че цялостно всичко е наред, трудностите са естествена част от пътя, и че разполага с капацитет за справяне с тях (Баев, 2018; 2024).
По отношение на процеса на оздравяване и лекуване, Лазарев е категоричен. Той смята, че е безполезно човек да бъде лекуван и че единствено възможно е да помагаме на другите да се излекуват сами. В допълнение той подчертава, че е необходимо да се работи цялостно със системата, наречена от него с понятията тяло, дух и душа. Ако душата не участва, тялото ще деградира и крайният ефект е по-скоро нанасяне на вреда. Механичната работа срещу симптомите сама по себе си не допринася за преработка на характера. Изкушаващо е да се тръгне единствено по този път, защото понякога да се промениш е по-плашещо и трудно от това да спреш да съществуваш. Но именно смирението пред текущото състояние позволява цялостна преоценка на начин на мислене, навици, цели и т.н. Лазарев подчертава важността и на това, когато човек разполага с по-специални заложби и способности, да внимава за начина, по който ги използва, така че последният да е в полза на цялото (Баев, 2018; 2024).
И в учението на Беинса Дуно, и в книгите на Лазарев се говори за наличието на различни нива на съзнание. Макар и да използват различни думи за назоваването им, има паралел в разбирането за тяхната същност. Най-ниското ниво според Беинса Дуно е това на старозаветното съзнание, което се свързва с фокус върху външното и различна степен на откъсване от себе си, каквато е налице при психозите, психопатиите, социопатиите. Това ниво корелира с две нива според Лазарев, а именно фиксацията върху тялото, благополучието, властта. Старозаветното съзнание може да се проявява под формата на примитивно поведение, грубост, налагане над другите и гонене на целта без значение от средствата. Алтернативата е наличието на външен манипулативен блясък и съблазняващ чар и действия, които привидно са в услуга на другия, но са прилагани с цел да се получи желаното. И в двата случая няма и следа от ценности като човещина, нравственост, любов, взаимопомощ (Баев, 2018; 2024).
Второто и третото ниво на съзнание са новозаветното и праведното. Това са две проявления на т.нар. праведна невроза. При първото човек се вкопчва ригидно в разбиранията си за морал, страхува се от несправедливости и неточности и робува на черно-бялото мислене на духовната си гордост. При второто проявление по-скоро се наблюдават тенденциите на оралния характер като глад за и непрекъснато търсене на любов, страх от изоставяне, бъркане на прилепнала зависимост със здрава взаимност, компенсаторно търсене на доверителни отношения. Лазарев описва тези нива с названието фиксация върху фините чувства. Това е по-високо ниво на съзнание, защото въпреки примесеността с невротичността, все пак е налице преживяване за щастие, смисъл, любов (Баев, 2018; 2024).
Следващото ниво на съзнание е това на духовния ученик. Той е сетивно заземен, решително стремящ се, фин и чувствителен, готов да прави жертви в името на любовта, но не по мазохистичен начин. С други думи, потенциалите, заложени в по-ниските нива на съзнание, са овлядяни и фокусът е върху общуване с абсолютността на любовта, естествено познание и следване на житейските закономерности. Интересното е, че понякога на външно ниво може да се наблюдава нарушаване на външните рамки, но това не е самоцелно, а когато последните не са акордирани с естеството на любовта, пълното посвещаване на което се разглежда като най-висшето ниво на съзнание (Баев, 2018; 2024).
ЗАКЛЮЧЕНИЕ
В заключение е важно да подчертаем още веднъж, че Естествената психотерапия включва прилагането на цялостен подход на работа, в който се отдава място и на духовността. Когато говорим обаче за духовност, става въпрос за приземена и адекватна на реалността такава. Ето защо се извличат ценни насоки и психотерапевтични послания не само от конкретна доктрина и философия, а по-скоро се търсят основополагащите и синхронизирани със закономерностите на живота принципи. Част от тези, заложени в Християнското учение, учението на Беинса Дуно и книгите на пророка Сергей Лазарев бяха обхванати през призмата на автора в настоящия текст.
Източници:
- Баев, О. (2010). Молитвата в психотерапията – научен подход. // [online] https://orlinbaev.com/.
- Баев, О. (2015а). Всемирно Бяло Братство – Психотерапия. // [online] https://orlinbaev.com/.
- Баев, О. (2015б). Когнитивно научни, психотерапевтични принципи в словото на Учителя Беинса Дуно. // [online] https://orlinbaev.com/.
- Баев, О. (2016). Любовта, Мъдростта и Истината в Естествената Психотерапия. // [online] https://orlinbaev.com/.
- Баев, О. (2017а). Евангелие от Матей 5 – Отче наш. [online] https://orlinbaev.com/.
- Баев, О. (2017б). Евангелие от Матей 7. [online] https://orlinbaev.com/.
- Баев, О. (2017в). Евангелие от Матей 8 – Пътят. [online] https://orlinbaev.com/.
- Баев, О. (2017г). Омраам Михаил Иванов – център И.Д.Е.А.Л. // [online] https://orlinbaev.com/.
- Баев, О. (2018). Тематични бележки по книгите „Опит в оцеляването“ 1-6, на Сергей Николаевич Лазарев. // [online] https://orlinbaev.com/.
- Баев, О. (2020). Да възлюбиш врага си. [online] https://orlinbaev.com/.
- Баев, О. (2022). Конкретизация на Любовта, Мъдростта и Свободата в Естествената Психотерапия. // [online] https://orlinbaev.com/.
- Баев, О. (2024). Лекции по Естествена психотерапия.
