Естествената психотерапия инкорпорира базови духовни принципи отвъд религиозния контекст, като цели да ги интернализира под формата на ресурс, даващ стабилност и вътрешна увереност. Също така, здравата духовност, като част от философията ни за живота, привнася по-хармонично преживяване на реалността, а оттам и усещане за цялостно по-качествено живеене. Правени са редица научни проучвания, изследващи връзката между духовността и благоденствието (well-being), които сочат, че има позитивна връзка между двете. Fisher (1998), предлага модел за духовно здраве, състоящ се от домейни за лично, колективно, трансцендентно благоденствие и едно измерение, разглеждащо глобалното чувство за духовно благоденствие. За Hood-Morris (1996), духовното здраве се характеризира от трансцендентни и екзистенциални черти, изразяващи се във връзката със себе си, околните и Божественото и интеракциите със средата на индивида. Според Coward and Reed (1996), чувството за благоденствие сочи за удовлетвореност, в следствие на засилена осъзнатост на преживяванията, оцялостяване и интеграция между различните нива на индивида (дух, душа, съзнание и тяло), включително духовните елементи от живота. Други автори пишат за връзката между духовността и чувството за смисъл и посока в живота.
Наблюдава се генерален консенсус за тази позитивна връзка между духовността и благоденствието, като тя е налице, независимо от това как точно отделният индивид концептуализира Бог и духовността си. Естествената психотерапия в частност, разглежда Бог, не като външен конструкт, а като източник, откриваем в самите нас, с който целим да се свържем, за да постигнем истинско оцялостяване и личностно израстване. Оцялостяването, само по себе си е от ключово значение в психотерапевтичния процес, за да можем да излезем отвъд нарцистичното възприятие за живота като лош, когато не става това, което искаме и да се освободим от очакването, че животът трябва да се нагажда към нас, за да сме доволни. Естественият закон е такъв, че се налага ние да се адаптираме към Живота, а не той към нас. Бог е Всичко, Което Е, а това означава, че Бог не е само хубавото и приятното. Следователно, страданието е неизменна част от Бога-Живот и ние избираме дали да живеем в унисон с това, Което Е или да плуваме срещу течението, в опит да избегнем страданието. Израстването е свързано с осъзнаването, че колкото повече се бунтуваме срещу естественото, толкова повече страдаме.
Това от своя страна, ни води към принципите за доверие и смирение. Доверието, че можем да се справим с това, което животът ни поднася и доверието, че това е най-доброто за нас в конкретния момент и етапът, на който се намираме. Това предполага една по-висока визия за възприятието на реалността, такава каквато е в нейната цялост, което изисква работа с първичната ни човешка склонност за непрестанно прикачане на значения и поставяне на етикети. Самото доверие, че сме на правилното място в живота си, въпреки бурята, която бушува точно сега, обикновено носи дълбоко чувство за сигурност. Това е така, защото тази сигурност се базира на доверието в себе си, а не на чувството за контрол от знанието за нещо извън нас.
Да се радваме на живота, дори когато не всичко е наред, на пръв поглед звучи много просто, но на практика изисква доста стабилност и смирение. Именно смирението ни позволява да съдействаме, а не да противоречим на естествения ход на живота. Затова, смирението и доверието са тясно свързани, защото е нужно доверие да прегърнем неизвестното и страха от загуба на контрола. На практика, доверието и контрола са двете страни на една и съща монета. В този смисъл, контролът има своето място, когато се отнася до неща, наистина зависещи от нашия контрол. Там, където нямаме контрол, е мястото на доверието, а когато го няма, налице е един невротичен свръхконтрол. Страданието до голяма степен не зависи от нашия контрол, т.е. не можем да направим така, че да го предотвратяваме винаги. Парадоксът е, че в опит да избегнем страданието, ние всъщност си причиняваме много повече страдание чрез влизането в този невротичен свръхконтрол. Изобщо, концепцията за преследване на положителното и избягване на негативното, напомня за защитния механизъм на отричане. Тогава, ние се превръщаме в мухата, която случайно е влязла в стаята и не спира да се блъска в стъклото на прозореца, въпреки че това не само не й помага да излезе, а дори прави ситуацията й по-неприятна.
Когато се доверим, ние сме гъвкави и способни да се адаптираме, а също и способни да припознаем проекциите си върху заобикалящия свят. Докато страхът не стане осъзнат, ние често не виждаме, че нашето собствено нараняване, което все още не е излекувано, ни поставя в ролята на деца, очакващи мама да се идентифицира с проекциите ни на всяка цена. Но когато вече сме пораснали, животът-майка не се идентифицира с нашите проекции за добрата и лошата майка[1], а ни тласка към оцялостяване. Затова, смирението се случва именно благодарение на страха, който няма нужда да бъде виждан като лош, въпреки че не е приятен за преживяване. Това олицетворява способността за толериране на амбивалентни чувства според принципа, че Бог е Любов. Ако можем да обичаме живота в неговата цялост, въпреки нюансите на плюса и минуса, то ние ще бъдем Любов. Ако „обичаме“ само, когато сме щастливи и доволни, то значи просто сме се закачили за „добрата гърда“[2] и още сме в една инфантилна позиция спрямо самия живот.
[1] Според теорията на обектните отношения на М. Клайн, в първите 18 м. след раждането детето все още не може да възприема цялостни обекти, а психиката оперира чрез примитивни защитни механизми, като отричане и разцепване. Възприемат се две отделни майки – „добрата“, която откликва на нуждите и „лошата“, която не успява да задоволи потребностите. През този период, докато обектните отношения все още не са се развили, детето приема разцепено цялостния обект на майката и преживява две отделни майки, в зависимост от случващото се.
[2] Тук отново става въпрос за разцепването у малкото дете, което възприема различните аспекти от майката (глас, допир, визия) като отделни обекти, а не части от един цялостен обект. „Добрата гърда“ принадлежи на „добрата майка“, която ще накърми детето, когато е гладно. „Лошата гърда/майка“ се преживява всеки път, когато дадена потребност бива незадоволена.
Концепцията за рая и ада също може да бъде разглеждана като част от това разцепено черно-бяло възприятие. Блянът за рая като едно перфектно, лишено от болка място, в случая репрезентира отричането на цялото и мястото на страданието (ада) в това цяло. По този начин, раят се явява идеализация, а адът – девалюация. Истината е, че нито едното, нито другото е вярно. Нито животът е изцяло добър, нито е изцяло лош. Бог е създал дявола, който от своя страна е паднал ангел. Доброто и злото всъщност, съвсем не са черно-бели, а постоянно се преливат едно в друго. Ние самите, също не сме изцяло добри или лоши и когато сме работили по собственото си закачане за „добрата“ и „лошата гърда“, това не ни плаши.
Липсата на доверие и смирение са следствие от страха, по-конкретно от неприемането му, защото човек се бунтува срещу това, което не приема. Докато се бунтуваме, няма как едновременно с това да сме смирени, затова приемането на нещата такива, каквито са е от ключово значение. Тук е важно да се подчертае разликата между приемане и примиряване, като второто предполага една пасивна позиция на непоемане на отговорност. Когато възприемем активна роля в собствения си живот, ние контролираме това, което можем, доверяваме се на това, което не можем да контролираме и приемаме, че не можем да контролираме всичко и това е ОК.
Как се постига това приемане? Как да бъдем наистина ОК с това, върху което не можем да упражним контрол? Причината за нашия бунт обикновено се намира в страха от нараняване и собствената ни слабост. Тогава ние невротично се закачаме към нуждата за сигурност и контрол, за да избегнем собствената си слабост, която не можем да отричаме, когато сме наранени. По този начин, продължаваме да поддържаме отричането, за да се защитим, като започваме да отричаме живота в неговата цялост. Затова, приемането на слабостта и уязвимата ни човешка природа ни помага да се научим да прилагаме свободната си воля, защото макар животът да не се развива изцяло според нашите очаквания, ние сме свободни да избираме как възприемаме случващото се.
Тази свобода на избора същевременно носи със себе си голяма отговорност и докато всеки иска да е свободен да избира, не всеки иска да си носи кръста, т.е. да приеме отговорността за последствията от изборите си. Истината е, че ние не просто имаме избор, а винаги избираме. Често сме изправени пред избор на различни възможности, всяка от които обаче не ни харесва и това ни кара да се чувстваме така, сякаш нямаме избор. Или избираме, а когато последствията не ни се нравят, изпадаме в ролята на жертва и обвиняваме лошата мама, че не е откликнала според нашите изисквания. Когато излезем от параноидно-шизоидната позиция[3], спираме да възприемаме всяко нещо, от което сме недоволни като някакъв външен враг, който ще ни унищожи. Всъщност, наистина можем да заобичаме „врага“ си, защото именно благодарение на всичко, което вади „демоните“ ни, е възможно израстването.
[3] М. Клайн постулира, че през първите 18 м. след раждането, детето се намира в т.нар параноидно-шизоидна позиция. Тя се характеризира от персекуторна тревожност, която детето преживява всеки път, когато потребностите му не са задоволени. Тогава то проективно се идентифицира с „лошата майка“, за да се защити, т.е. „изхвърля“ навън дискомфорта и го поставя върху „лошата“ майка, която не откликва, защото се опитва да го унищожи. В този етап от развитието, страхът че няма да се удовлетворят потребностите, опира до параноиден страх за собственото оцеляване. По същия начин, детето чрез проективна идентификация „ограбва“ добрата майка от положителните й качества и си ги присвоява
Тези „демони“ са страшни и срещата с тях е неприятна, но заедно с дискомфорта от тази среща, идва възможността да ги припознаем и интегрираме. Животът ни прави силни, точно когато ни поставя в ситуации на слабост. Най-ценните осъзнавания и прогресът обикновено настъпват именно, когато не ни е комфортно. Самият дискомфорт ни кара да търсим начин да го превъзмогнем, като възприемем нужните качества. В този смисъл, това отвън, което възприемаме за насочено срещу нас (враг) е много повече от тази параноидно-шизоидна проекция. Независимо дали става въпрос за човек или ситуация, любовта към врага ни позволява да го видим като огледало, което отразява нашето собствено нараняване. Когато припознаем и интегрираме това нараняване, това което е извън нас вече не работи с такъв интензитет и следователно, не се възприема като унищожително, а по-скоро съзидателно, защото ни помага да съградим себе си като ставаме по-мъдри, приемащи и смирени.
Духовността в естествената психотерапия се явява своеобразна философия за живота, уповаваща се на Любовта (смирението пред страха и болката), Мъдростта (на самия Живот-учител) и Истината (цялостта, отвъд проекциите на нараненото его). Такава визия за живота интернализира у нас една сигурна база, от която черпим ресурс и генерално повишава чувството за удовлетворение и смисъл. Тогава сме истински свързани със себе си и Бога, който е вътре в нас. Молитвата, под формата на благодарност, има огромна терапевтична сила, защото позволява да се фокусираме върху ресурса. Излизането от черно-бялото възприемане включва това да сме благодарни за това което имаме, въпреки това, което нямаме.
Често се случва да преследваме големи цели и да прекарваме сериозна част от времето си в планиране на бъдещето. Здравата духовност ни учи да забавяме темпото, като ценим всеки един момент и се радваме на простите неща в живота. Да сме свързани с Бога, е да сме истински свързани със себе си като негово проявление. Вървейки по пътя на душата-частица от Бог, ние следваме земното си призвание, а по този начин, служим и на Бога-Любов.
Gomez, R. and Fisher, J.W. (2003) (PDF) domains of spiritual well-being and development and validation of the spiritual well-being questionnaire, ScienceDirect. Available at: https://www.researchgate.net/publication/222191888_Domains_of_spiritual_well-being_and_development_and_validation_of_the_Spiritual_Well-Being_Questionnaire (Accessed: 19 November 2024).
[1] Според теорията на обектните отношения на М. Клайн, в първите 18 м. след раждането детето все още не може да възприема цялостни обекти, а психиката оперира чрез примитивни защитни механизми, като отричане и разцепване. Възприемат се две отделни майки – „добрата“, която откликва на нуждите и „лошата“, която не успява да задоволи потребностите. През този период, докато обектните отношения все още не са се развили, детето приема разцепено цялостния обект на майката и преживява две отделни майки, в зависимост от случващото се.
[2] Тук отново става въпрос за разцепването у малкото дете, което възприема различните аспекти от майката (глас, допир, визия) като отделни обекти, а не части от един цялостен обект. „Добрата гърда“ принадлежи на „добрата майка“, която ще накърми детето, когато е гладно. „Лошата гърда/майка“ се преживява всеки път, когато дадена потребност бива незадоволена.
[3] М. Клайн постулира, че през първите 18 м. след раждането, детето се намира в т.нар параноидно-шизоидна позиция. Тя се характеризира от персекуторна тревожност, която детето преживява всеки път, когато потребностите му не са задоволени. Тогава то проективно се идентифицира с „лошата майка“, за да се защити, т.е. „изхвърля“ навън дискомфорта и го поставя върху „лошата“ майка, която не откликва, защото се опитва да го унищожи. В този етап от развитието, страхът че няма да се удовлетворят потребностите, опира до параноиден страх за собственото оцеляване. По същия начин, детето чрез проективна идентификация „ограбва“ добрата майка от положителните й качества и си ги присвоява.
