Дзогчен, майндфулнес

В превод от тибетски „дзогчен“ означава буквално „велико съвършенство“. Или постигане на онова изначално състояние, нашата първична и истинска природа. Това е нашата същност, материала/състоянието, от което е изтъкана човешката душа. Една специфична преживелищна отвъд ума, опитност и усещане, една директна връзка дадена ни от Божествения първоизточник. Просветлението е преживяването на едно необяснимо и дълбоко знаене, усещане през недрата на съществото ни, през проникване отвъд „заблудите“ и достигане до сърцевината и чистотата, вложена в човешкия ум и съзнание. Дзогчен представлява школа растяща от основите на тибетския будизъм. У себе си това течение е „още един от пътищата“, които могат да ни доведат към просветлението, път, който не отрича останалите (сутра и тантра), а донякъде обединява в себе си и другите два пътя. Красотата на това учение е, че то се предава по жива линия – т.е. от човек на човек, от учител на ученик, което го прави автентично, витално и уникално, с начина си на разпространение. Според дзогчен, всеки човек може да изпита и преживее това „велико съвършенство“, това просветление на ума и у всеки един от нас е вложен ценен душевен капитал – потенциал, с който да открием своята истинска същност.

Според будистките учения, основния проблем или пречка, която не позволява на човек да достигне до просветлението, свободата и щастието в битието си е именно обърканият и помрачен ум. През психотерапевтична гледна точка, всички невротични състояния, от които страдаме са пряко следствие от тази „илюзия на ума“, от булото на нашето невежество, което крие от нас извечния ни потенциал. А това, което ни учи дзогчен, будизма – (а то присъства разбира се и в други учения, течения, религиозни, духовни и философски пространства) са много простички истини, които човек усеща с мъдростта на сърцето. Истините, които ума „започва да прозира“, малко по малко, след като се е сблъскал с множество страдания, вглеждайки се навътре. И като наблюдаваме работата си ежедневно виждаме точно това – невротичните състояния, които терзаят хората, често са свързани именно с този ум. Когато сме в транса и дълбокия сън на замъглените си „кутийки“, ние не можем нито да изпращаме, нито да получаваме ясни и чисти, възможно най-обективни послания от и към света. Ние дори сме изгубили частично или до по-голяма степен връзката със самите себе си. Нашите „антенки“ и предаватели, сякаш улавят други вълни – не сме в синхрон и резонанс – нито със себе си, нито с околните, нито с целокупния живот. Животът в страх, гняв, тревожност е изпълнен с куп други негативни чувства и емоции, изпълнен е с куп симтоми или болежки на тялото. Страдаме.

В практиките на дзогчен, едно от основните положения, които бихме могли да усвоим е синхронизацията. Ключово е, че главна насока на практиките е да се работи на всички нива – тяло, реч и ум. Подобно на психотерапевтичния процес, в който не можем да изключим, нито да разделим различните модалности – работим цялостно, психотелесно, аналитично, когнитивно – т.е. ние използваме всички възможни ресурси на човека, на процеса, за да се обедини човека в една неразривна цялост. И именно през тези различни методи и подходи, човек успява да усети и да наблюдава – колко силна е връзката между мисъл, чувство, емоция, тяло, усещане, действие, реакция, характер, съдба. И една главна част в работата е именно през т.нар. себенаблюдение, себерефлексия, обособяване на т.нар. вътрешен съзерцател, наблюдател на тази трансцедентална част от нашето психе – на това умение, човек се учи да притихва, да изключва „малкия ум“, за да влиза в полето на „широкото съзнание“.

Състоянието на „майндфулнес“ не е нещо ново, не е някакво уникално откритие на съвремието. Въпреки че, вече учените доказват огромните преимущества както за тялото, така и за психиката, оказва се, че в учения и школи – като при дзогчен, една от основните практики, които водят към просветление всъщност е именно практикуването на това състояние. И това, което модерният (западният в частност) човек, напоследък открива и практикува – медитация, йога и т.н. – всъщност е нещо, заложено в основите на източните философии, религии, школи и учения още в древността.

Учението на Буда, от което произтича и дзогчен, продължавайки и до ден днешен е учение, което лежи на основата на силен морален компас, учейки ни на простички истини. През практикуването на „майндфулнес“ ние можем да се свържем, да преживеем някои от тях. Една от истините, които замъгленият ни ум често ни кара да забравяме е именно колко е безценен човешкия живот. Когато сме в състояние на невроза, ние сме вкопчени, не виждаме по-далеч от носа си. Изкривявайки реалността, често живеем в преобладаващи негативни чувства и емоции, забравяйки, че дори и преживявайки болка и страдание, ние можем едновременно да сме отворени и за чувството на дълбок смисъл и благодарност. Изключително вдъхновение е да открием, че според теорията за нашите прераждания, ние преминаваме безброй пъти през какви ли не различни форми, за да успеем натрупвайки дхарма – позитивна карма, да се родим накрая като човешко същество.

През погледа на източните религии (учения и философии изобщо), оказва се, че преживяванията и уроците в човешка форма, са безценни, а и се явяват една отправна точка за съзнателно и постепенно завръщане към Пустотата и Цялостността. Развивайки се дори и в по-ниска степен, през съзерцанието, през майндфул състоянието, няма нужда да бъдем тибетски монаси, за да се докоснем до идеята на своята преходност. Често в работата си се сблъскваме с темата за преходността – за загубата на младостта, красотата, за крехкостта на тялото и живота, за раздялата и смъртта, за скръбта.

Темата за нашата смъртност и преходност е тема, която неизбежно занимава всяко човешко същество. В нея стои идеята за непостоянността – няма нищо сигурно в живота ни, никаква гаранция, никаква стабилност. И да ги има, те са просто една илюзия на нашия ум. Защото единствената константа както винаги, оказва се е промяната. Движението, вечният кръговрат, който наблюдаваме и в природата.

Според дзогчен и будизма като цяло, единственият ни път от освобождение от страданията, е отвъд ограниченията на ума. Влизайки в „майндфулнес“, (било то като лична практика, в психотерапевтичния процес или следвайки даден духовен път) практикувайки съзерцание, ние преодоляваме постепенно и поетапно бариерите на нашия ум, клетките, огражденията, капсулите и оградите, които не ни позволяват да живеем в съзвучие с истинската си природа.

В психотерапията човек често се сблъска с проблема на вечния дуализъм, вечната разцепеност на две противоположни идеи, поведения, мисли, чувства, ситуации. Решавайки даден психичен и житейски проблем или казус, сякаш винаги, живота ни поставя в неизбежното противопоставяне. Изправени пред определено наше страдание, ние делим, разчленяваме, тичаме от една крайност в друга и не можем да „измислим“ решението – колкото и ума да „чете, мисли, да анализира, да дъвче и предъвква, да търси отговори, да размишлява“ – сякаш отговор липсва – а страданието ни се струва безкрайно. Или това – или онова, изход от гнева, от страха, от вкопчването, от вината – сякаш няма. Как да съвместим на пръв поглед противоположни идеи и чувства, как да съедним две сили, две субстанции, които нямат нищо общо помежду си. Именно практикувайки медитация, „стъклото, през което гледаме света и себе си, започва постепенно да се почиства“. Майндфул е обратното на цялата ни житейска невроза. Обратното на сметачната машина между ушите, която все оценява, все недоволства, все търси лесното, бързото, оптималното решение. Да практикуваш майндфулнес е лечебно. И работи на много нива. И както казват в дзогчен – всеки, дори и най-обикновен човек като всички нас, може да достигне до вътрешния потенциал. Именно и това виждаме в процеса на психотерапия. Човек се учи, учи се да се отпуска, да оставя своя невротичен контрол, да усеща, да чувства. Подобна практика разопакова защитите, стопява броните и оградите, на тялото и на ума, дава ни достъп да наблюдаваме и преминаваме през „своето адско тресавище“ вътре у нас, но и само като наблюдатели да преработваме своите рани, вярвания, травми и страхове, раните на преходността ни. Но още по-дълбокият ефект е, че точно в това състояние на майндфулнес стигаме и до непреходното – ядрото на истинската (си) трансцедентална същност. Връзката между ум, сърце, дух, душа, тяло, материя – тук и отвъд рамките ни. Ражда се една „яснота“, едно нелогично, нерационално, нементално, дълбоко знаене, едно любомъдро усещане у нас – което сякаш е всепроникващо, неподлежащо на дуалните конфликти, неможещо да се раздели на две, нито на повече, неможещо да се натика във форма. Едно „просветлено познание“ отвъд, една позиция, която ни лекува, смирява и свързва крехкото ни същество с усещането, с директното преживяване за смисъла, преходността, безкрайността.

Вашият коментар