Естетика и етика в естествената психотерапия

Какво представляват тези две взаимносвързани и неразривни звена в психотерапията ?!

Можем да тръгнем от там, че естетиката, независимо в какъв контекст, е преживяването на дълбока, чиста, идваща от сърцето и душата, необременена от правила и ограничения красота. Красив процес, който се изживява през душата, не през егото, не е тази външната материална и повърхностна красота. Красота отвъд – идваща от безпределния божествен вселенски смисъл и минаваща през човека на много фини нива, които той може да усети като велико докосване от самия живот. Срещата и допирът до такава красота показват на човешкото същество, че има нещо много повече от хубавия външен вид на нещата.
Заобиколен от материална действителност, която пренасища и превзема ума, човекът живее в една толкова плитка действителност, не му позволява да се докосне до самата същност на живота и съществото си.

В психотерапията преобладава това плътно присъствие на красота, на естетика. Сам по себе си процесът на терапията е естетика. Когато човек вземе решението да отиде при психотерапевт за помощ, той го прави,защото е загубил онова чувство за дълбок смисъл и красота дълбоко в себе си. Тази естествена красота ние я съдържаме вътре в себе си поначало, но както вече споменах, животът в този вид, в който го живеем в момента, много лесно може да блокира пътищата към тези естествени съдържания и да изгубим връзката със себе си.

Всеки етап, който протича в някакъв момент на терапията, съдържа в себе си тази естествена красота, която се усеща и от терапевта и от пациента. А именно тези усещания много силно подпомагат успешността на процеса.

Един от най-важните процеси, който се случва в самото начало, в първите срещи, е позитивният пренос. Пациентът несъзнавано открива и разпознава в личността на терапевта своите дълбоко вкоренени интроекти (значимите образи и личности,които имат своя отпечатък в съзнанието на пациента и той ги е възприел в себе си като свои, които са се изградили още в ранно детство). Този процес е изключително афективно наситен и интимен. Когато започва да се случва този пренос, това е момент, в който пациентът се е отдал с пълно доверие на процеса на терапия и на терапевта. Доверието е от изключително значение за успешността на терапията. Започва да се усеща едно свързване между душите на пациента и терапевта, а оттук нататък се разтваря следващият процес – пренаписване и преобразуване на маладаптивните интроекти в социално адаптивни и полезни. Случва се едно свързване с терапевта, което е последвало от доверителното отпускане на пациента, и той започва да се идентифицира с неговите адаптивните когнитивни схеми. Такова сливане се нарича недуално единство в трансперсоналната психотерапия.
При този силно афективен процес е възможно в някакъв момент да се прескочи рамката на позитивния пренос и клиентът да се влюби в своя терапевт, особено ако има дефицити в любовния и социалния си живот. Това влюбване не е истинското дълбоко влюбване, а е проекция на пациента на собствените очаквания и представи за партньор от срещуположния пол. Тук идва мястото и на етиката в психотерапевтичния процес. Важно е в такъв момент терапевтът да разпознае, че процесът е прескочил рамката, и умело да се дискутират и установят допустимите етични граници. Анализира се откъде и защо изплува такова чувство в пациента и с общи усилия (ако, разбира се, пациентът има достатъчния когнитивен ресурс и самосъзнание, за да сътрудничи) насочват тази енергия в полезна и градивна посока, вплитайки я като важен инструмент в конкретната търсена посока. Ако се установи, че пациентът не може да погледне нещата от по-високо и не може да се преобразува това чувство на „влюбване“ в ползотворна посока, то терапията трябва да бъде прекъсната тук, като пациентът бива пренасочен към колега. И ето тук идва много на място етичната рамка, която върви ръка за ръка с естетиката, и няма как да бъде избегната.
Психотерапията сама по себе си не е само и единствено чувство на красота и преживяване на прекрасни емоции. Напротив, нерядко психотерапията вади от нас най-страшните чудовища на чувствата и емоциите, които държим в себе си. В процеса не терапия се минава през най-скритите дълбоки сенки на личността и той минава през ада на собствената си душа. Терапията не е самоцелно преживяване на приятни емоции и щастие. Тя ни кара да срещнем най-големите страхове и тъмнини вътре в нас и смело да се сприятелим с тях и да вървим целенасочено към красотата, която в крайна сметка ни чака, но съвсем накрая на целия път.
Тоест както в цялостния живот е необходимо да има баланс между мъжката и женската енергия в човек и във всяко негово преживяване и действие, така и в терапията има тази неразривна връзка, която прави процесът действен и преобразуващ. От една страна я има майчината емпатична любов, която не иска нищо в замяна, а от друга страна го има и бащиния дух, който смело, целенасочено и твърдо води по пътя, като вдъхва кураж, но и изисква стабилна и непоклатима мотивация и отдаденост. Той знае че пътят не е лек и розов, но и също така , че това ще доведе до израстване и стабилност. Двете неща не се делят и няма как да присъства само едното и да се очакват истински резултати.

Говорейки за здрава и зряла етика е хубаво да обърнем внимание и на друг момент,в който се изисква стабилна зрялост. Понякога представите за психотерапевтите са свръхестествени и нереалистични. Някои хора ги смятат за всемогъщи и безгрешни, но всъщност и терапевтите са хора като останалите, да , достатъчно зрели, емоционално стабилни и себеактуализиращи се постоянно, за да могат да владеят професията си, но все пак човеци.
В този смисъл е напълно възможно в някои случаи клиентите да резонират много с вътрешния свят на терапевта, а в други изобщо. Ако последното е налице, е много важно терапевтът да бъде достатъчно саморефлексивен и зрял и да знае докъде са му възможностите и да предприеме в такъв случай пренасочване на пациента към друг терапевт.

Важно е в тази връзка да се спомене и за контрапреноса, а именно пренос на интроекти на терапевта към пациента. Когато има позитивен контрапренос и той е насочен към терапевтичната посока, това може да бъде доста спомагателен и силен инструмент. Но ако се случи така, че този контрапренос бъде надхвърлен и премине във влюбване в пациента, то тогава се нарушава терапевтичната етична рамка и процесът трябва да бъде приключен.

Интелектуалният процес е задължителна база на психотерапията и терапевтът би следвало да има определено интелектуално ниво, през което може да прояви и другите си важни качества. Той трябва да има способността да обединява привидно отдалечени и необщи факти, чрез които да стига до по-дълбоката връзка на нещата, която помага за разплитане на сложната нишка от емоции и чувства и по-лесното осъзнаване на проблема от пациента. Освен терапевтът, значително важно е и пациентът да има достатъчен интелектуален и метакогнитивен капацитет, за да може да бъде наистина ефективна терапията.
Иначе целият процес би се случвал механично и недълготрайно. Разбира се, интелектът е само инструмент, който е много важен, но когато е в единство с останалите качества като любов, емпатия, мъдрост, вяра. Цялата тази съвкупност от качества, от които се нуждае терапията като действен процес, е едно цяло, не може да се разделя, защото не би била цялостна. А когато нещо не е цялостно, то работи донякъде, наполовина, а в психотерапията това никак не се доближава до крайната цел и смисъл.

Естетиката в ползването на трансперсонални методи като дихателни техники, хипноза, медитация, молитва и др. се изразява в изпитването на силен душевен екстаз и трансформация, която се изразява в разтварянето на чувства на надежда,любов,мъдрост и припознаване у себе си силата на творец на собствения си живот.
Въпреки че тези методи сами по себе си дават силни резултати, отново в тази красота се намесва и етиката, която разбира се, е ведно с естетиката. Водещият/терапевтът на тези трансформиращи техники е наясно, че трябва да канализира тези състояния на транс към търсената терапевтична посока,а не самоцелно.

В психотерапията има много различни методи, които подхождат по различен начин към проблемите на хората. Не е установено обаче, че конкретен метод дава едни и същи резултати при сходни ситуации и казуси, защото не на всеки човек даден подход ще му се отрази добре само защото предния път е проработил при човек със сходна история. Тук идва мястото на терапевта, който е всъщност ядрото и основната фигура в този сложен процес, който трябва да се води умело. Когато терапевтът е личност, изпълнена с преливаща жизнена енергия, любов и мъдрост, когато душата му е там по призвание и помага със сърцето и цялото си същество и носи в себе си чиста,зареждаща хората енергия и любов, тогава дори не е от толкова голямо значение кой подход ще бъде избран. Самата професия носи в себе си естествена красота, която се изразява в силната връзка, която се осъществява между тези две души, които са заедно в този момент. Клиентът е дошъл при този терапевт с някаква мъка, която го отдръпва от истинската му, изпълнена с потенциал същност. Той идва с надеждата, че може да се прикрепи към стабилната личност на терапевта и бъде поведен към изцелението на душата си. Клиентът жадно търси убежище в този човек, който би го прегърнал топло с всичките му недостатъци и тегоби. Той отчаяно иска да може да се довери.
При такова вътрешно жадуване, ако терапевтът използва просто заучени модели на работа, научени от дебели учебници, но няма способността да докосне човека срещу него с емпатията и любовта си, ако няма психичната енергия, с която да запали пламъчето на вярата у клиента, то този терапевт не би завел клиента си много надалеч. Най-работещият метод е харизматичната личност на терапевта.

Автор

Мариета Георгиева

Специализант ЕП

Вашият коментар