Много хора, които познавам и срещам по пътя си, не разбират истинския дълбок смисъл на понятието Емпатия. Някои дори не знаят и самата дефиниция, не се интересуват от значението.
Разбирането на хората за емпатията в наши дни е доста повърхностно. Хората смятат, че тя означава да загърбиш себе си и да даваш всичко за другия, винаги да го разбираш и оправдаваш,да одобряваш всяка негова постъпка. А тя въобще не е и близко до това описание.
Емпатията е главна и съзидателна частица във Вселената. Тя присъства на клетъчно ниво във всяка частица на живота – така има един безкраен стабилен баланс в цялата тази необятна пространственост, която дори не си представяме колко е огромна и необозрима. Тя е чувство и отношение към всички и всичко,към което всеки човек е добре да се стреми. Да се стреми, но не към нещо външно, то не идва някъде от материалния свят, не можем да го потърсим в Google и да го поръчаме, иначе всички щяха да си имат по една Емпатия вкъщи и много бързо да я забутат някъде да събира прах,понеже на много хора не им се поема отговорност за такова нещо. Тя е много по-близко отколкото си представяме, но не е лесно достижима – парадоксално…
Ние сме създадени от емпатия. Ако дадено нещо бива създадено без емпатично отношение, то много скоро би станало едно разочарование за своя създател. А Бог, който е олицетворение на Всичко (а не конкретен образ) – на красивото и грозното, на доброто и лошото, на тъмнината и светлината, на нежното и грубото, не би позволил едната страна на живота да съществува, ако не присъстваше най-важната съставка, а именно Емпатията. Ние я носим вътре в себе си, но сме забравили за нея,и сме започнали да живеем бездушно и егоистично. Достигнали сме един момент, в който сме се отдалечили от божествената си същност.
Може да се каже,че който е успял да разгърне в себе си чувството на емпатия, той се е докоснал до божествената енергия на битието. Защото тя приема и разбира всичко, като майка, която винаги приема детето си такова каквото е, и би го приютила в дома си след преживени житейски бури, отново да се почувства дете, което няма тревоги и отговорности, да се сгуши в прегръдката на майчицата, независимо на колко години е вече, и да се стопи всяка болка и тежест в сърцето и душата му. Тя го приема без осъждане и критика,защото майчината любов носи и мъдрост в себе си. Чрез тази любов майката може да почувства дълбоко в сърцето си, че нейното детето е дете на цялата Вселена, на Бог. Това създание заслужава любов, разбиране, подкрепа, уважение, право да греши, грижа, колкото всяко друго създание, дори не става въпрос само за човека.
Емпaтията в същността си означава да съпреживяваш чувствата и енергията на даден обект. Това означава, че освен към човешките същества, ние можем да проявяваме емпатия към природата, към цялата Вселенска цялост. Чувството е велико – докосваш със собствената си вътрешна енергия други динамични енергийни потоци, изпитваш ги като свои.
Тук идва моментът да бъдат разграничени и двата вида емпатия.
Има и болна емпатия и тя вече не е толкова добро и красиво преживяване. Тя се осъществява на базата на все още недостатъчно знание, мъдрост, самосъзнание, извисеност. Да изпитваме болна емпатия е наистина болезнено и стресиращо за нашата душа. Попиваме всичко като гъби – цялата тежест,цялата негативна и отровна енергия на гняв, насилие и разрушителност. В тази позиция долавяме и усещаме всичко наоколо , а това не носи добри бъдещи последствия. Емпатията не означава да забравим за себе си и да поемем всичко гнило наоколо си. Нормално е човек да ходи по стъпките на болната емпатия в даден период от живота си,защото все още не си е научил дадени собствени уроци, не е поработил толкова вътре в себе си. Това означава, че човекът, който изпитва и провежда болния тип емпатия, не е работил достатъчно със своите собствени скрити сенки. Човек често забравя, че за да тръгне нещо добро от него,той трябва най-първо да се обърне навътре към себе си. Това води към мисълта, че ако ние не изпитваме емпатия към самите себе си, към нашата душичка, тогава не можем и да я насочим към другите в чистия й вид.
За да можем да изпитваме обич и емпатия към самите себе си, би следвало да се познаваме в дълбочина – всяко кътче на нашата същност. Това се случва, когато се поинтересуваме наистина от себе си. Когато започнем да се грижим за чувствата си, когато слушаме тялото си, проследяваме интуицията какво ни казва, слушаме вътрешния си глас и когато той казва НЕ, ние също завяваме границите си навън. Да познаваме наличностите си е първата стъпка, следваща е да ги приемем смирено и мъдро. Няма как да протича любов през мен, ако аз самата не я чувствам вътре в себе си. Непознавайки и необичайки себе си, за нас е невъзможно да даваме навън, а също и да получаваме обратно. Затова не трябва да се крием от самите себе си, не трябва да тъпчем морално неприемливите си наличности в някое тайно чекмедже в нас. Нека ги извадим на показ, нека се изправим пред тях и ги прегърнем,а не да се страхуваме. Приемам в себе си тъмната си страна, тоест обръщам се към себе си и се изправям смело към всичко, което познавам – да, познавам се отдавна. Зная, че в мен дреме озлобена кучка, гадна, нахална, несъобразителна, несериозна…. не може да се разчита на мен, вулгарна съм, агресивна съм, луда съм, насилница съм – знам, че някъде вътре са се оформили тези неща още докато съм била малко дете. Винаги ги има тези малки деца в нас и чакат смирено да ги забележим и да им кажем: „ Хей, ела спокойно, покажи се на светлината, приемам всичко, което си – и лошото и доброто. Ти си цялостен, няма от какво да се страхуваш вече. „
Приемайки истински нашата цялостна същност, която се състои от всичко, ние сме смели и уверени, а и не търсим любовта отвън, защото тя си е вътре в нас и гори, и запалва с огъня си всичко наоколо. Тогава започвам да проглеждам. Виждам,че всички са част от мен и аз съм част от тях. Вече някак ги разбирам, ама не мислено и през анализ, разбирам си ги вътре някъде, усещам ги. Вече не се ядосвам и не се сърдя на тези, които не попадат в моите представи за нещата. Не може всички да сме еднакви. Едни успяват да достигнат любовта на битието, а други дълго време се лутат, защото не са успели да намерят себе си, а така губят смисъла и се държат по всички онези начини, от които ние всички много се възмущаваме.
Ето това не е здрава емпатия – да обичам и да бъда топла и провеждаща любов към тези, които са „добри“ и които правят определени неща, които аз харесвам и одобрявам. А да се гневя и ядосвам от тези, които правят нещо обратно на моите ценности. Ако изпитваме болната емпатия, ние се обричаме да бъдем докоснати и повлияни от всичко,с лучващо се около нас. Всичко, което не ни харесва в ежедневието ни, ще ни прави впечатление и ще ни вади от обувките ни. По този начин даваме душата си свободно да бъде смачкана и разрушена. Това много започва да тормози душата ни, разклаща я и разрушава хармонията й. А след това, разбира се, има отражение и върху физическото ни тяло. В нас е станала каша от всякакви биохимични реакции, които са бушували, и така страдат и телата ни.
А идва една голяма лекота и мир, когато се научим да приемаме всичко, каквото е – нас самите, другите хора, природата, ситуациите, като цяло Живота. Във всичко има дълбок смисъл и не е ненормално, че целият ни живот е двуполюсен, именно това прави баланса възможен. Нашият път е към любовта,а не към борбата. Може да се кажe, че преживяването на истинска и здравословна емпатия, е майндфулнес практика, която се фокусира върху настоящия момент и нищо друго, преживява се силно и смислено, не одобрява всичко,но приема,че го има и не го отхвърля.
В естествената психотерапия провеждането на чиста и здрава емпатия е основата,върху която лежат всички други елементи и методи,с които тя борави. Ако терапевтът не е приел своите наличности,той ги проектира върху клиента си и не е способен да го приеме смирено и с любов,защото той се гневи и отхвърля тези характеристики,където и да ги срещне. В този случай емпатията е невъзможна. Един терапевт, за да бъде наистина полезен, трябва да излъчва тази топлина и любов, която кара човека отсреща да се почувства у дома си. Смисълът на тази професия е постигане на едно плавно побутване и насочване на клиента към светлината и любовта, доколкото е възможно, разбира се. Обаче без терапевтът да е минал по същата пътечка, обсипана с тревога, тъга, нерешителност, страх, гняв, вина и др., без да припознае себе си в очите на другия, без да го приеме с отворени обятия, независимо как е блокирал енергията на любовта в себе си, независимо как изглежда, откъде идва, какво е сторил, без тази готовност да приемаш и да топлиш с любов, няма как процесът на терапия да заработи успешно.
С това се различава истинският естествен психотерапевт от другите хора – успял е смело да се изправи пред себе си, поел е отговорността за чувствата си, погрижил се е първо за себе си, след като е минал през нелеки ситуации, успял е да се приеме и да се прегърне, а това е нелека задача.
Не е никак лесно призванието на психолога, но през него прониква безкраен смисъл и велико усещане за свързаност с всичко, преливащо от любов.
Прекрасно е, че има такива терапевти, които осветяват пътя, който човек е изгубил, към истинската му същност, към любомъдрието и към божествената любов. Такъв терапевт помага на своя клиент да види, че може да продължи да върви смело по пътя си сам, че той самият може да продължи да се напътства и да усеща смисъла.
Автор
Мариета Георгиева
Специализант ЕП
