„Щастието на човека се състои в неговата разумно проявена воля, като действа по законите на живота, а това е пътят за превръщането на силите в себе си. Човек не може да бъде щастлив, докато не превърне своето нещастие в горивен материал на щастието.“
Петър Дънов – „Пътят на ученика“ том 1
Животът има свои закономерности. Той не е низ от случайни събития, не е обикновен еволюционен процес, който се ръководи от произволна величина. Магията и красотата на природата, на нашия психичен свят – те са изпълнени със смисъл, говорят отвъд думите и понятията, на един „древен и свещен език“.
Дали през психологията, определен прочит на религиите или през практиката на друго духовно учение – човекът вече отдавна е открил, че дадени закони и правила, текат през битието ни – както външно в обектния свят, така и вътрешно – в нашето психе. Да си припомним тази проста, но дълбока мъдрост: „Каквото горе, такова и долу.“ Каквото вътре, такова и отвън. Света вътре и вън от нас е жив, психичното и материалното взаимодействат непрестанно. Минало, настояще и бъдеще – вечно пренаписващи се. Битието ни е живо, динамично. Все структури вечно течащи, променящи се, но и пазещи кодировка на едни примордални образи и истории, впечатани дълбоко в паметта на душата и тялото ни.
Вечната борба и търсене на човешкото щастие, ни отвежда директно – в тук и сега – в животите и съдбита на нас, обикновените хора, които често се питаме – защо сега това, защо на мен, защо е тази болест, този страх, това безсмислено страдание? Често в кабинета на терапевта идва човек с едно желание – пак да живее добре, пак да бъде щастлив. Да се махнат тези недоразумения в него, от него, от психиката, от тялото му, от отношенията с околните, от живота изобщо. И болката – ако може да спре. И никога, ама никога повече, да не се появява. Или ако дойде изобщо, да има метод, начин, нещо, което да я махне бързо. За да продължи щастието и наслаждението.
В процеса на психотерапия, човек се учи да излезе от своето невежество, което значи да се пробуди неговият разум, да започне да вижда и наблюдава дейно себе си, но не като отделна частица от света, а като една частица, която е взаимосвързана с този свят, като една душа, която е тук, за да открие по-голямото, да прояви свободната си воля. Когато постепенно човек открие, че всичко, което му се случва има своя разумен ход, той се запознава с Божествената логика, с логиката отвъд разума, като открива, че зад всяка мъчнотия, злополучие, болест, страх, препятствие, симптом на тяло и душа – стоят закономерности – разумни сили, които ръководят нашето битие. Това „откровение“, което човек получава работейки със себе си, е ключово за неговото развитие във всяко едно направление на живота.
Това, с което се занимава терапевта, е главно да подпомага, насочва, да съпровожда този процес у човека. Но този, който го извървява е винаги самият човек. Може да си представим, че всички наши методи и усилия, практики и похвати, които използваме в работата си, са просто едни помощни патерици, едни тухлички, които спомагат на човека сам да изгради своя мост към Бога – т.е. към Любовта.
Често процеса на психотерапия бива описван с метафората за алхимична преработка – терапевта учи човека как да борави именно с онези „съставки“, с които още при първата си среща с нас той заявява , че иска да махне, изреже или замени – неговото нещастие.
Но оказва се, както в природата, нищо не изчезва, то може само да се трансформира, да промени своя вид, да се преработи в друга субстанция. Затова е толкова красива тази метафора – да ползваш своето страдание, да го превърнеш в горивен материал, за да видиш как то се трансформира в щастие.
„Човек не може да има любов, докато не превърне омразата в горлив материал.“
Петър Дънов – „Пътят на ученика“ том 1
Какво нещо е омразата – едно отрицание, едно нежелание да живеем в съзвучие с целокупния Живот. Всеки отказ да погледнем отвъд своите его-центрирани желания, всяка загуба или крах, претърпени от поредното ни вкопчаване, водят до болка, страх, негодувания, които се утаяват дълбоко в душата ни и стават част от нашия мироглед и характер. Нежеланието да се променяме и да държим на своето, да стоим статични, ни лишава от това да живеем, да преживяваме доверие и свързаност – да преживяваме Любовта, като най-съкровена наша природа. Когато се запознаем със Сянката си обаче, това е първата крачка по пътя към любовта. Ако не можем да влезем долу, в тъмнината си, а непрестанно я отричаме и проектираме навън, ние стоим в „омразата“, а достъпа до любовта ни е ограничен. Тя бива потискана. Но учейки се да се свързваме със своите несъзнавани наличности – слабости, сенчести страни, отхвърлени аспекти, „омразата“ става силно гориво за още по-дълбоко преживяване и свързане с принципа на любовта.
„За да реализира щастието, той трябва да използва всички негативни състояния като горлив материал в лабораторията на живота. Затова е необходимо човек да разбира законите, да превърне енергиите на тези състояния и да използва в творческия процес на живота.“
Петър Дънов – „Пътят на ученика“ том 1
Истинското творчество на естествената психотерапия е, че прилага богатство от методи, чрез които спомагаме човека, да не стои настрани от своите негативни преживявания, да ги избягва, рационализира, да попълва своите вторични печалби от тях и да ги валидира или задълбочава. Напротив, учи се как постепенно и поетапно да навлиза в контакт със своите негативни преживявания, през ума, през представите, през вътрешния наблюдател, докато стигне в директна връзка с тях, както през своите чувства и емоции, през тялото, а по-нататък директно в ситуация – очи в очи със страховете си. Това умение за прегръщане, посрещане на негативното и нежеланото, е активен процес, който интегрира у човека едно силно присъствие, което той да използва занапред, отвъд кабинета на терапевта. Вън в света, в лабораторията на живота. Страховете, страданията, нашите травми и блокажи, са всъщност необходимата съставка, която да натори градината на нашия живот, за да разцъфнат чудни растения. Да бъдеш творец, сътворец на Бога, значи да усвоиш това умение да се учиш, от негативите да черпиш ресурси, които да напояват нивата на твоя живот
Имаше една мисъл, че преди да стане сладък, всеки плод преминава през етап, в който е незрял, т.е. горчив. С човека също е така. За да дадеш плодове, които ти и околните да използват, нужно е да овладееш това търпение на духа, да превръщаш трудностите в процес на творчество, учене, да имаш цялостност – отвъд черно-бялото, доброто-лошото. Растежът във всяко едно отношение на нашия живот, е в директна връзка и корелация с нашето вътрешно ядро, където любовта се свързва с проявата на смирение и мъдрост.
„Който ни утешава във всяка наша скръб, за да можем и ние да утешаваме тия, които се намират в каквато и да била скръб, с утехата, с която и ние се утешаваме от Бога.“
2 Коринтяни 1:4
Библия
Идеята за любовта към Бога, е основна нишка, която преминава през нас, през работата с клиентите ни и изобщо в полето на психотерапията. Тя наистина заема централно място в този нелек процес, в който човек се „свързва отново със себе си, за да открие, че това, което го е бутнало в процеса, е именно нещо по-голямо, което води и напътства през целия път към промяната.“ То е нашето ядро, цялостната личност, онази точка, семенцето, което е заложено в нас, божествената искра на огън, който има за цел да ни води по нашия път като човеци, реализирайки плана на душата си, свързвайки се с другите, изразявайки по най-творчески начин своята уникална същност.
Процеса на терапия в самата си основа е връзка с Бога – с Любовта. Намерим ли онази сила в себе си, ние провиждаме, че само през нея можем да получим истински смисъл, мотивация и стремеж към живот, но не с цел той да бъде просто хубав и добър, а с цел да бъде цялостен. Терапевтът с нищо не е по-различен от своя клиент, който стои пред него. Единствената разлика е, че е преминал през някои по-основни моменти на същия този процес, и го познава отвътре, за да може да води през него и човека. И тук намирайки тази любов у себе си на първо място, един терапевт може да я проведе, за да потече отново и у другия. Съумял ли си да достигнеш това здраво любящо ядро, божествената си искрица, съвсем естествено идва и у теб желанието да предадеш този подход, по начин присъщ на индивидуалността ти. Истинската психотерапия не е парадигма, наука, професия,а една най-обикновена човечност – от душа към душа. Тук методите не са от най-високо значение, колкото умението на хората – клиент, терапевт, група – да преживяват доверие и да вярват един в друг, да обичат.
Божия утеха не е празно понятие, някаква фикция или пожелателна, байпасна духовност. Тя е едно дълбоко преживяване за свързаност, принадлежност. На първо място за сигурна привързаност, за доверие в Бог, в себе си, в другия срещу нас, в самия Живот и всяка негова проява. Едно усещане, че макар и малки, смъртни човечета, на една планета, въртяща се в един безкраен космос, ние сме смислени, обичани, приети. Всеки човек, който е открил тази „утеха“ в дълбоко смирение и приемане, се научава да я дава, защото това е естествения път на това преживяване. Да бъдеш част от голямото, те учи да даваш, да споделяш, да търсиш своя начин, по който да дадеш това, което откриваш дълбоко в себе си.
Затова идеята за централността на любовта към Бога, е основна в терапията. Защото тя вдъхва на човека един отдавна забравен, ирационален копнеж, пуска вертикал през сърцето и ума му, свързва го с онази трансцедентална функция, в онзи именно копнеж – да обичаш, да проявяваш смелост, да се трудиш, да учиш, да даваш, да даряваш, да се радваш от душа, дори в страданията и ограниченията си, да извършваш подвизи дори в най-малките на вид неща. Но най-важното е – да споделяш. Импулса на божественото, с другите около теб. Да работиш за любовта, която любов, е лекувала теб самия, толкова много пъти. И да даваш същата тази любов на онези, които сега имат нужда да преоткрият у себе си, за да я дават и те на другите, които също я търсят. През преживяната благодарност, ти да се отблагодариш. Искрата, която отново гори у теб – ще запали искра и другите.
„Който е намерил ключа към живота, той е запалил вече огъня на своето огнище, на което може да топли всеки измръзнал, отчаян, обезсърчен.“
Петър Дънов – „Пътят на ученика“ том 1
