Консуело Касула е психолог, психотерапевт и хипнотерапевт, работи на свободна практика в Милано. Тя е преподавател в Италианската школа по хипноза и ериксонианска психотерапия, член на борда на директорите на Италианското дружество по хипноза и президент на Европейското дружество по хипноза (esh-hypnosis.eu). Провежда обучителна дейност по клинична хипноза в различни национални и международни асоциации. Сред публикациите ѝ са: „Метафори за лична и професионална еволюция“(2002, преведена на португалски, испански, френски и немски) и „Силата на уязвимостта“ и „Използване на устойчивостта за преодоляване на нещастието“ (2011, труд преведен на френски).
Имах удоволствието Консуело Касула да ми преподава клинична хипноза и хипнотерапевтични алгоритми на цели два обучителни модула в школата Българска Асоциация по Естествена Психотерапия, в която се обучавам като специализант трета година.
Порази ме нейното присъствие на духа, нейната осанка, нейната походка дори, цялостното излъчване, което тази жена имаше и излъчваше невербално и моето усещане беше, че тя сякаш изпълваше залата със своята аура и сила. Това, което на мен ми направи силно впечатление е една центрираност и интегралност, която се усеща в излъчването ѝ, които за мен са безкрайно важни и ключови като качества на всеки един терапевт.
Самото присъствие на терапевта в кабинета/залата/пространството са това, което лекува и балансира клиента или хората срещу него, на които преподава, а не толкова самите думи, които използва; методите, които преподава или техниките, които прилага. Те, разбира се, са важни и имат своето централно място в терапията, но ако разчитаме само на конкретни думи, подходи или техники, това е един механичен подход, студен, външен, обезчувствен.
Терапевтът и неговата личност са това, което създава и поддържа полето за психотерапевтична и хипнотерапевтична дълбинна преработка, терапевтът създава това поддържащо защитено сигурно уютно пространство, терминът за което е „holding space” . Това буквално означава наличието на пространство, където човек може да се разкрие, довери, отвори, да влезе дълбоко в уязвимостта си, докато има свобода на действие и автентично изразяване в този процес. Психотерапевтът Брад Блантън пък нарича това пространство „поле на радикална честност“. Място, в което можеш да бъдеш радикално честен пред себе си, пред другия или другите, пред терапевта и да получиш приемане, подкрепа, неосъждане и неутрално отразяване на собствените ти наличности, които да видиш и да преработваш постепенно.
„Да държиш пространството“ като терапевт означава да присъстваш физически, психически и емоционално за някого, с всичките ти сетива насочени към него, с пълен фокус на внимание. Това означава да поставиш фокуса си върху някого, за да го подкрепиш в това да отваря душата си пред теб и да си чувства чувствата без филтър и без цензура, да се сблъсква челно със страховете си и да се потапя в дълбочината на собствения си вътрешен Ад, запознавайки се със Сянката си, докато ти, като терапевт, през това време усещаш през собственото си тяло през какво преминава човекът и му отдаваш здрава емпатия.
Важен аспект на „държането“ на психотерапевтично пространство е наблюдението и управлението на собствената вътрешна преценка, личният вътрешен монолог на вечно критичния и анализиращ ум, докато присъстваш там за клиента си. Терапевтът, който „държи“ пространство, помага да се настрои цялата атмосфера за открито, любопитно и свободно от осъждане и етикетиране взаимодействие, при което другият човек може да бъде уязвим и да не се чувства нападнат, осъден и засрамен.
Нека помислим за време, когато сме били наистина уязвими и емоционално съсипани от нещо, случващо се в живота ни. От какво се нуждаехме в този момент? Имахме ли нужда от някой, който да ни даде бърз и механичен съвет и да разреши проблема ни? Имахме ли нужда някой да ни казва какво да правим или да ни съди за грешните ходове, които сме предприели? Не, в такъв момент хората просто имат нужда някой да бъде до тях.
Понякога най-доброто нещо, което можем да направим за някого, е просто да бъдем с него, да помълчим, да му дадем пространство, в което да се излее и да разтовари емоциите, които се опитва да овладее.
Точно такъв тип присъствие за някого в любяща некритикуваща подкрепа може да помогне на човек да се почувства чут, видян, разбран и подкрепен. Съветите и конкретното разрешаване на проблеми могат да дойдат по-късно.
Всъщност ние всички много често живеем целият си живот с една програма в главата си, която управлява всяко наше действие, взаимодействие и външна проява, а именно мисълта „Какво ще кажат хората? Как ще ме възприемат? Дали няма да ми се подиграят и да ме дискредитират…“, а това най-често идва от множество моменти и изтласкани спомени в нашето ранно детство, когато сме се чувствали отхвърлени, уязвени, подиграни, отритнати, точно когато сме били в една детска отворена автентичност към останалите. Когато в зряла възраст някой общува с нас, той вече има изградени механизми на себерегулация, на въздържане на първичното си мнение, реакция или коментар, вече може да премълчи някой неща и да се държи любезно дори и да не е съгласен или да не ни харесва. Но децата нямат все още изградени тези способности и могат да бъдат много жестоки в оценките, епитетите, осъждането и отхвърлянето си, а това се впечатва дълбоко и болезнено в нашето подсъзнание.
Ролята на терапевта е да разчупи тези брони; социални роли, които играе; маски, с които се е слял в опит да бъде нещо по-добро, по-приемливо, по-достатъчно; също и мускулните телесни блокажи в клиента, да го отведе отвъд тях, под тях до едно пространство на автентичност, честност и откритост.
Какво обаче е нужно да притежава като личностни качества един такъв терапевт, за да може да осигури това присъствие, което изпълва пространството с доверие?
Когато терапевт и клиент работят заедно винаги се сформира много специфично отношение от страна на търсещия помощ към специалиста.
Това е, образно казано, една йерархична конфигурация – клиентът/пациентът се поставя по-долу, по-ниско, под терапевта, който се вижда и възприема от клиента като авторитет, като някой, който е по-знаещ, можещ и по-преработен и към когото гледаш нагоре във възхита, респект и уважение. Често тръгва и една нездрава идеализация от клиента към терапевта, в която клиентът несъзнавано проектира свои представи, очаквания и изисквания към личността на терапевта.
Понякога трансферираните съдържания могат да бъдат любовни чувства на възхищение, преклонение, идеализация, чувство на емоционална зависимост към другия, желание да се харесаш, да съблазниш, да прелъстиш, да бъдеш похвален, да получиш одобрение, но също така трансферът съдържа в динамиката си и негативни преносни вътрепсихични съдържания на клиента като например омраза, недоверие, разочарование, гняв, ревност, девалюация (обезценяване), агресивна провокация, свръхизискване, страдание/илюзия от отхвърляне и други.
Това, което представлява трансферът е, че клиентът пренася тук и сега във взаимоотношението си с терапевта свои минали ситуации и болезнени неизлекувани преживявания, които стоят в основата на неговата проблематика.
Преносът произтича от един друг психичен феномен, наречен от Фройд „принуда към повторение“. Тя накратко може да се опише по следния начин:
Всичко онова, което е изтласкано в несъзнаваното, което е болезнено и травматично, всичко онова, което е дисоциирано и не се помни се повтаря от човека в неговите взаимоотношения с хората. Или онова, което не се помни, което не е ясно осъзнато, преработено, интегрирано и прието, то се изиграва като несъзнаван театър в действителността, отново и отново.
Всички знаем за хора, които винаги попадат уж случайно в едни и същи ситуации – например в неудовлетворяваща връзка или повтарящи се модели на взаимоотношения.
И точно тук е изключително важно терапевтът да е отработил повечето свои болезнени минали травми, да е видял, прегърнал, приел и интегрирал всички чувствителни „бутони“, които би могъл клиентът да му натисне, разигравайки своята вътрешна неосъзната динамика на трансфер.
Тук идва огромната роля на развиване на себерефлексия като едно изключително нужно качество, за да можеш да се наблюдаваш във всеки един момент и във всяка една междуличностна динамика и да осъзнаваш какво ти се активира, какво ти се закача, кои са твоите лични теми за работа и как те нямат нищо общо с клиента и неговите проекции, тук е мястото на себерефлексията, която ни помага да прозрем собствените си слепи петна и да не бъдем подвластни на автоматизирани и нездрави собствени програми на поведение, отреагиране, нужда да спасим или да коригираме човека срещу нас.
Позицията на Наблюдателя ни помага, като хора и като терапевти, да се дистанцираме вътрешно в себе си от личните си болезнени теми и да влезем в една центрираност, неутралност, удържане, незакачане и баланс.
Терапевтът НЕ заема ролята на майката или бащата или друга проблемна и носеща страдание фигура от миналото на клиента си, не се идентифицира с тази фигура (ако обаче го направи, вече говорим за контрапренос и проективна идентификация и това е тема за работа за лична терапия и супервизия на самия терапевт, които са задължителни) , терапевтът не се „закача“ на положителните или негативните провокации и преноси от страна на клиента си, терапевтът също така не свършва работата вместо клиента (обезсилвайки го по този начин и държейки го в инфантилна роля).
Терапевтът обаче се явява една здраво подкрепяща авторитетна фигура в живота на клиента, която фигура има своята много важна и ключова роля, а именно терапевтът с неговото интегрално и цялостно присъствие и напътствия постепенно се интроектира в психиката на клиента и той си „взима“ и възприема от принципите, мисленето, разбиранията на терапевта си. По този начин терапевтът се наслагва вътрешно в клиента върху нездравите интроектирани фигури на родителите му и ги допълва, трансформира, надгражда през една нова цялост и зрялост.
Ключово е, че терапевтът именно през личната си зрялост и преработеност помага на клиента си да порастне, да се излекува, да се оцялости, да преработи вътрешните нездрави и дисфункционални интроектирани родители, които живеят в него през целия му живот.
Терапевтът постепенно води клиента през хода на терапията и го учи как да се превърне в своя собствен родител и да успокои своето малко наранено и все още плачещо вътрешно дете. Тази работа с вътрешното дете се случва изключително ефективно през хипнотерапията, в едно променено състояние на съзнанието, заобикаляйки рационалните защити на аналитичния ум.
Ролята на терапевта е също така да осмисля поведението на клиента, да го реструктурира, да му го върне и отрази по подходящ начин чрез своите собствени думи и поведение, без клиентът да се почувства осъден или засрамен.
Това, което мен лично силно ме впечатли в личността на Консуело Касула беше това усещане за респект, уважение и интегритет, което тя излъчваше около себе си. Достолепие, раболепност и висока професионална компетентност също, бих казала. Около такъв човек притихваш и се смиряваш по един естествен, ненасилствен начин, не защото „трябва“, а защото се чувстваш мъничък, в позицията на ученика, който е отворен да научи нещо ново, да приема, да слуша, да попива, да доизгражда себе си.
Такъв терапевт създава по естествен начин поле, в което клиентът се чувства в сигурни ръце, обгрижен от опитен човек, който е преработил много аспекти от себе си и може да го преведе по пътя на личностната трансформация.
Точно както децата имат нужда от един стабилен, спокоен, центриран и познаващ и овладяващ себе си родител, така клиентите имат нужда от терапевт, който си „тежи на мястото“ и е понаредил първо вътрешнопсихичния си пъзел; който има интуитивната опитност и вътрешно усещане кога да каже нещо, кога да замълчи, кога те пита въпроси, кога да слуша, къде да побутне, коя сянка да освети.
Тези качества идват в следствие на дълъг личен и терапевтичен път, през който буквално ставаш в мир със себе си и излекуваш усещането си за недостатъчност. Един качествен психо и хипнотерапевтичен процес ти помага да се разбереш, опознаеш и приемеш и да преработиш само онези черти от себе си, които са били дисфункционални и работещи против теб.
В заключение ми се иска да кажа, че когато „порасна“ ми се иска да имам преработеното центрирано респектиращо раболепно присъствие на Консуело Касула, един дълбок интегритет на личността, който не може да бъде изимитиран или изигран, той трябва да бъде вътрешно достигнат чрез оцялостяване и себеприемане.
