Къде е Бог, когато страдам?

Как усещам и разбирам самата аз духовността?

Все по-често се замислям дали това, което съм си „мислила“ не се е променило във времето. Животът е изтъкан от невидими нишки и както се казва неведоми са пътищата Господни, както и пътищата на терапията. А нишките, нишките дали не ни водят към преодоляването на противоречията, ако имаме умението да ги свържем, да се издигнем над тях? Животът е стремеж, един вътрешен подтик да отидем отвъд видимото, пипнимото и обозримото, да се влеем в себе си и в източника като река.

Несъмнено се приема, че религиите са пряката ни връзка ни с духовността. Не си представям без тях и принципите им човечеството да успее да канализира и трансформира себе си в нещо повече от едно съществуване. На човек са нужни години посвещение в дадено учение и всеотдайно практикуване, водени от учител, някой мъдър човек, посветен, за да се каже, че върви по духовен път. И ако приемем, че не на всеки е дадено да се посвети изцяло на дадено духовно учение, то на всеки е дадена връзката с Бог. Религия – Religio от ligare, означава „обвързвам, свързвам“. Да се свържем с извечната ни същност, да си припомним истинската си природа. Може би точно страданията са необходими, за да се върнем към тази връзка, да си спомним за нея.

Да, именно страданията, които преживяваме в земното си съществуване ни подтикват да се обърнем към Бог. Когато няма изход и надежда, когато не намираме причини и отговори за сполетелите ни „злощастия“, тогава ни се иска да тръгнем по път, който ще ни отведе към нещо по-добро и ще ни спаси. Но кой би могъл да ни спаси? Има ли външна сила, която да дойде и да ни даде така обещаното блаженство и спасение? Или семето на богочовека в нас е посято, а ние дори не подозираме за него? Дали точно в психотерапевтичен контекст не премахваме плевелите на собствените си заблуди за истинската ни същност?

Вярвам, че няма нещо на тази земя, което да не е точно такова, каквото трябва да бъде. Имало е неверници и ще продължава да има, но те заслужават ли по-малко да живеят? Имало е и винаги ще има хора, които не дръзват да се вгледат по-дълбоко в себе си, нито пък са наясно със собствените си психични процеси. Нима и от тях трябва да се отървем? Та нали Бог е тук за всички нас? Бог е милостив. Във всеки един момент, всеки може да се свърже. Има свободната воля да го направи. Нашата воля е била повредена преди Христос, отдалечили сме се от себе си и от Бога в себе си, преди да дойде на земята в човешка форма. Чудя се дали не сме и сега?! „Бог стана човек, за да може човекът да стане Бог“. Но човекът лесно се поддава на това да не следва естествения нравствен закон. Затова във всяка религия има заложени принципи, предписания и заповеди, които трябва да се следват.

Както детето се нуждае от някой да го въведе в света възрастните, така и спазването на определени принципи и природни закони са предпоставка за въвеждането ни в същността ни и досега с духа. В психотерапевтичен контекст тревожността и безпокойството ни тласкат към едно дълбоко вглеждане в себе си и откриване на мястото, където сме прекъснали връзката си с Бога, с принципите на битието и с любовта в сърцето. Именно за да сложим край на тиранията на егото ние тръгваме по духовната пътека, но то е толкова хитро, че може да използва ученията за собствените си цели. А посвещението, движението по тази пътека, отдадеността на медитация и съзерцание, актът на самонаблюдение ни кара да виждаме колко измамно е то. За да преодолеем противоречията в себе си породени от желанията на егото, очакванията, мислите е необходима смъртта на символично ниво. Нещо трябва да умре, за да се трансформира.

Независимо от привидните различия или недотам такива, религиите през вековете са призовавали за спазването на определени нравствени закони. В основата си те третират отношенията човек-човек, човек-създател, човек-природа. Идеята е да живеем според законите, а не да умрем с тях. Да направим тези закони наша вътрешна работа, за да растем и растейки, спазвайки ги, служейки на Бога да направим по-добро място за живот там, където сме.

Къде са поместени всичките тези предписания?

В юдаизма има 613 заповеди (Тора – пет книги на Моисей; Четирите книги на първите пророци и четирите книги на последните пророци – общо 8 книги; Писания – съдържат 11 книги), които регулират поведението на човека от неговото раждане. Там Бог за пръв път говори на неговия народ. Обещава Обетованата земя. Той изисква и сключва договор с всеки и наказва, когато наредбите не се изпълняват. Това е старозаветния пласт и онова, което е дискриминирано в съзнанието на старозаветния човек – в несъзнаваното е потиснато въображението, богоподобието, свободата ни избора и растежа. Там е сключен договор с Бог и се следват правилата и законите – те все още очакват своя месия.

В християнството учението е събрано в текстовете на Библията. Тя е образувана от две части: стар и нов завет. Библията е една от най-разпространените книги в света. Тук в центъра е Богочовека – личността е поела личната отговорност. В основата стои свободната човешка воля , а противоречията се сливат в сърцето. Тук и сега Бог е в теб. Християнството допуска заместващи обекти, докато човек израсте. Ритуалът е помощен инструмент за посвещение в тайнството. В църквата се дава възможност за покаяние.

Коранът  е свещената книга на исляма, съставена в писмен вид около 650 г. по време на халифа Осман. Според ислямската традиция той е низпослан на части в продължение на 23 години на пророка Мохамед от Аллах. Тук Бог е един и мотиваторът е общността. За тях милостинята е централна и е недопустимо да се мисли за съединяване на човешкото с божественото.

ВЕДА на санскрит означава знание. Ведите са записани в периода 1500-1000 г. пр. н. е. За индуистите Ведите са свещени книги, тъй като индуистите им приписват божествен произход. Четирите ВЕДИ са Риг Веда, Сама Веда, Яджур Веда, Атхарва Веда. Основните концепции и понятия в индуизма са усещането за живота като красив и добър. Присъства Хонотеизма – вяра в един Бог без да се игнорират останалите богове, Катенотизъм – всички богове са достойни за почитание. Душата е вечна, макар да изглежда, че се ражда и умира. Стои идеята за крайното освобождение, освобождението от по-нататъшни прераждания, независимо по кой от описаните начини е придобито – мокша.

Будизмът  е религиозно-философска система за духовното пробуждане, обхващаща разнообразни традиции, вярвания и практики, основани на учението, приписвано на Сидхарта Гаутама, често наричан Буда. Той възниква в Индия в средата на индуизма и джайнизма. За разлика от индуизма, в будизма всички са равни пред религиозната цел, независимо от принадлежността към една или друга варна. Благородността остава идеал, но се тълкува в смисъл различен от този в индуизма и не се обвързва с национална традиция.

Основни концепции в Будизма – крайната цел Нирвана, неизменно състояние на мир и блаженство, свободно от печал и желание, от болести и остаряване и разбира се, от по-нататъшно раждане и смърт; – правилният път е „средния път“, този който избягва крайностите на хедонизма и аскетизма; – четирите благородни истини.

Чрез различни свещени писания, ритуали и символи религиите ни посвещават, наставляват и дават основите на праведния живот. В тях е залегнало словото, като творчески акт на Бога; откровение, обещание, свидетелство и уверение, че всеки може да се изцери и възкреси от греховната бездна чрез вярата; високата оценка на неговото правилно и отговорно използване е и проява на култура; живително действие, защото е „изпълнено със сила и могъщество, и изречено веднъж, то така сигурно ще се сбъдне, че сякаш, събитието вече се е състояло; магическа сила и природа, като по този начин се явява еманация на божеството. Словото твори. Да бъде! Добро е!

Почитта към родителите. „Почитай баща си и майка си, (за да ти бъде добре и) за да живееш дълго на земята, която Господ, Бог твой, ти дава. (Изход 20:12)“ Тук стои почитта към семейството като носител на родовата принадлежност. Ние се появяваме на този свят благодарение на родителите и предците си. Да почиташ майка си и баща си, е да ги цениш, да признаеш авторитета им, да ги уважаваш и да се грижиш за тях. Най-ценното, което са ни дали е Живота. Каквито и провинения да имат пред нас от човешката ни гледна и земна точка, не бива да ни карат да се поставяме в позицията на съдници, на по-големи от тях. От гледна точна на семейните констелации, те са тук преди нас, ние сме след тях и трябва да ги уважим и почитаме, да отворим сърцето си за тях. Приемането им отмества един дънер, който стои между нас и потока на живота.

Помислите – „Бягай от лошите помисли като от огън. Изобщо не им обръщай внимание, за да не се вкоренят в тебе. Не се отчайвай, защото Бог е велик и прощава на съгрешаващите. Когато съгрешаваш, саморазкайвай се и се принуждавай да не вършиш отново същото….Господи, прогони от мене тоя лукав дух с всичките му коварни злоумисли и намерения…..“ Тъй като очистването на ума е много трудно, духовният път предполага уединение и безмълвие, някъде практикуват и аскетизъм, за да нямат досег с външния свят. Да не се свързват определени мисли с желания, за да не се превърнат в страсти приканва християнството. Медитацията и съзерцанието се практикуват като акт на пускане на ума и мислите да преминават през нас, а ние да ги наблюдаваме без да ги следваме. Според Будизма правилният път е „средния път“, този който избягва крайностите на хедонизма и аскетизма.

Не съдете, за да не бъдете съдени“…Това не означава да бъдем безразлични. Означава, че влизаме в ролята на Бог и забравяме, че ние също имаме своите погрешки. „Лицемерецо, извади първом гредата от окото си, и тогава ще видиш, как да извадиш сламката от окото на брата си.“ Обичай своя Бог, Йехова, с цялото си сърце, с цялата си душа и с целия си ум“, „Обичай ближния си както себе си.’“ (Мат. 22:34-39) Да обичаш ближния като себе си като акт на състрадание и знание, че всички сме взаимосвързани, всички сме чеда божий. Разбира се, ако не обичаш себе си, да обичаш ближния е по-далечна представа и вероятно лицемерието ще съпътства пътя, но нали затова Бог е милостив и чрез молитвата, постът и милостинята можем да пречистим греховете си.

Затова и прошката е основен принцип заложен в религиите като акт на освобождаване. „Тогава както искате хората да постъпват с вас, така трябва и вие да постъпвате с тях, защото това е същината на Закона и на Пророците.“ „Ето какво трябва да правите: Говорете истина всеки на ближния си; и отсъдете в портите си присъдата на истина и мир.“ „Главно е мъдростта: придобивай мъдрост и с целия си имот придобивай разум.“ „Правете всичко в любовта“.

В християнството седемте смъртни гряха са:

ГреховеДобродетели
ГордостСмирение
СкъперничествоБезкористност
ЧревоугодиеПост
ГнявКротост
ПохотливостЦеломъдрие
ЛеностТрудолюбие
ЗавистЛюбов

Трите главни добродетели са Вярата, Надеждата и Любовта. Най-главните добри дела са Молитвата, Постът и Милостинята (Милосърдието).

Това е само малка загатната част от тайнството на религиите.

Сещам се за един филм („Колибата“), който гледах и е много показателен за това, в което ние обвиняваме Бог и това, което всъщност той е. Мисля, че може да се препоръчва на хора, които в момента преживяват болка от загуба, а и не само. Интересното беше, че във филма Бог беше жена. Филмът започва със сцена, където един баща (църковен настоятел) пие и тормози семейството си, бие жена си. В първоначалната сцена Бог беше човек и каза на малко момче (синът на църковния настоятел) – „Бащите не трябва да удрят децата си. Това не е любов.“ А то попита какво да прави – „Говори с Бог, той винаги слуша“ – отговори той.

Продължава със сцена, където синът (Мак) сипва нещо, вероятно отрова в шишето на баща си и сцената спира. След години той вече е голям и има семейство, жена и 3 деца. Отива в гората до реката с децата си на излет, където най-малкото дете (Миси) бива отвлечено и убито. Семейството е потресено. Бащата не може да приеме случилото се. Започва да обвинява Бог за случилото се, затова, че малкото му момиченце не заслужава това, че ако Бог съществуваше, защо би позволил такава трагедия да се случи. Гняв, отричане, болка, обвинение, отчаяние….С времето жена му и децата се опитват да продължат, но той не може. Получава писмо в пощата да отиде в колибата, там, където дъщеря му е била убита. Отивайки среща Бог и още двама (синът на Бог и една жена – метафорично това е творчеството, действието, духът на живота). Нишката, през която ни превежда филма е изключително ценна за наблюдение, осмисляне и нов поглед.

Там Мак открива истини, които променят живота му. Истини, които забравяме. Първоначално започва с обвинения – „Къде беше, когато се нуждаех от теб?, Защо остави малкото ми момиченце да умре?, Защо го изостави?“….“Знам, че наказваш тези, които те разочароват, Не спираш тези, които причиняват болка и страдание“. А Бог му отговаря:

  • Нямаш представа колко те обичам. Знам каква огромна пропаст има между нас. Можеш да не вярваш, но аз много те обичам. Няма лесен начин да отнема болката! В живота е нужно време и взаимосвързаност. Когато виждаш само болката си не виждаш мен! Истината освобождава всички. Любовта оставя белег. Създаден си да бъдеш обичан. Животът без любов е като да окастриш крилата на птица. Болката ни причинява това. Ако я оставиш да те обземе, забравяш за какво си създаден. Създаден си да летиш – затова си тук. Сънищата са важни, може да са начин да отвориш прозорците, да проветриш! Няма защо да наказвам тези, които ме разочароват, самият грях е наказание. Гледаш през дупката на болката си. Ако ме познаваше и знаеш колко много те обичам, щеше да знаеш, че винаги съм се грижила за теб и твоя живот и щеше да ми се довериш…….Как различаваш кое е добро и зло, Мак?
  • Ако помага на мен и близките, които обичам е добро. (Мак)
  • А злото?
  • Ако вреди на мен и хората, които обичам..
  • Значи тогава ти си съдникът? Грешал ли си някога? Променял ли си мнението си? Всеки определя каквото мисли за добро или лошо, и когато твоето добро се сблъска с лошото на съседа започват спорове, избухват войни, защото всички се опитват да се правят на Бог. Не бе предвидено да го правите……..Не оставяй болката да те погълне, не мисли за миналото, не мисли за болката. Гледай мен. Довери ми се. Дишай! Аз няма да те изоставя. (Бог)
  • Не се вписваш в религиозните описания..
  • Религия?
  • Твърде много работа. Аз не искам роби..
  • Ами следването на правила, за да си добър християнин?
  • Помисли, Мак, аз не съм това, което наричаш християнин, нали? Искам хората да се променят, когато ги срещна да усетят какво е да си обичан.

Среща с мъдростта

  • Днес е сериозен ден със сериозни последици. Тук си за присъда. Днес ти си съдията. Почти цял живот съдиш всекиго и всичко, действията и мотивите им сякаш ги познаваш. Даваш присъда само по цвета на кожата, по дрехите, по езика на тялото. По всичко личи, че си експерт. Сигурно има кого да обвиниш за всичката болка по света. Ами егоистите, алчните, тези които нараняват другите, убийците, наркодилърите, терористите? Виновни ли са? А тези, които бият жените си? Които бият синовете си, за да облекчат страданията си? (думи на Мъдростта)

Преминава сцена с баща му..

  • А той трябва ли да бъде съден?
  • Да, трябва.

Следва сцена, където бащата е малко момче и е бито от баща си.

  • Ами това момче ще го съдиш ли?
  • Той е дете..
  • Ти вече го осъди!

Сцена с убиеца на дъщеря му

  • А мъжът, който дебне малки момиченца? Той виновен ли е?
  • Ще го пратя в ада?
  • А баща му? Мъжът, който го превърна в такова чудовище?

….Наследството се връща чак до Адам, Мак, ами Бог не е ли той виновен за всичко?….

Пътя, който изминава Мак е дълъг. Сцените се редуват от срещата с Бог, Мъдростта, Истината и Любовта, до прошката с баща му, намирането на тялото на дъщеря му и погребването ѝ, прошката към убиеца ѝ. Виждането как другите му две деца имат нужда от него. Осъзна вината, която носи другата му дъщеря в себе си и своята, че не е успял да спаси Миси.

Когато среща баща си:

  • Съжалявам за всичко, сине. Бях сляп и не те виждах, не виждах никого. (Бащата)
  • Аз бях уплашен, не знаех какво да направя. (Мак)
  • Синко, прощавам ти! Гордея се с теб. Станал си такъв баща, какъвто аз не можах да бъда за теб.
  • Татко, можеш ли да ми простиш?….

Когато Бог призовава Мак да прости на убиеца на дъщеря му казва следните думи:

  • Никой не се измъква от нищо, всичко има последствия. Не искам да извиниш стореното, а да постъпиш правилно. Прошката не установява връзка, просто преставаш да го мразиш. Кажи го на глас. Знам, че още си ядосан, никой не забравя веднага, трябва да го направиш много пъти, за да стане по-лесно, но ще стане. Не оставяй болката в теб да те погълне, да краде радостта ти и да осакати способността ти да обичаш.

Бог пита Мак дали иска да остане при тях или да се върне при семейството си. Той избира да се върне.

Оказва се, че цялото това пътешествие е било близко до смъртта преживяване, защото Мак така и не е стигнал до колибата, тъй като е бил блъснат от 40-тонен камион. Съвземайки се той вижда семейството си, осъзнава през какво е преминал, връща се в живота. Голямата тъга е изчезнала, заживява с чувство на невероятна радост. Той обича силно, прощава бързо и още по-бързо търси прошка. Мак отново стана дете и изживяваше детството, от което бе лишен, потопен в доверие и чудо.

Посланията на Бог в няколко изречения…..

Има моменти, когато ни сполетяват лични трагедии и тогава започваме да обвиняваме Бог за случващото се или за неговото бездействие в ситуацията. Той може да създаде голямо добро от неописуеми трагедии, но това не значи, че ги организира. Натрупваме омраза, гняв и вина. Болката ни заслепява и се опитваме да намерим логика в случващото се през дупката ѝ, съдейки всекиго и всичко правейки се на богове. Тогава забравяме, че докато във Вселената има свободна воля да не се следва Бог, злото намира начин да се прояви. Няма живот без болка. Ако искаме да живеем пълноценен живот е време да загърбим вината, да прегърнем болката си, да простим, защото животът без любов е като да окастриш крилата на птица. Да не се превръщаме в съдници, защото никой не се измъква от нищо, всичко има последствия, но не решаваме ние. Хората се променят, когато усетят какво е да си обичан. В живота е нужно време и взаимосвързаност. Всеки път, когато обичаш и прощаваш, с всяка доброта Вселената се променя към по-добро. Обичай силно, прощавай бързо и още по-бързо търси прошка……………

Какво виждаме тук – пътя …..в основата, на който стоят доверието, истината, мъдростта, любовта, словото, помислите, състраданието и прошката. Така растем. Всичко онова, което е в основата и на религиите. И докато религиите всяка, от които ни дава своето решение, опитвайки се да „внуши“ чрез страх от наказание добродетели, то съдникът и тук и на Небето си оставаме самите ние. От нас зависи по кой път да тръгнем и няма Бог, който да ни съди. Решенията и последствията ни са основани на свободната воля във всеки един момент накъде да поемем. Независимо от всичко, вътрешното намерение на сърцето определя живота. Няма момент, в който да не можем да възнамерим пътя, който искаме да следваме независимо къде сме били и какво се е случило. Ако можем да пускаме миналото, болката и тъгата, тогава можем да освобождаваме себе си за чудото на живота. Нека последваме призива на душата си!

—————————————————————————————————————–

Когато изгубим връзката с Бог или по-точно я забравим, не се доверяваме на живота, започваме да обвиняваме. Това повлича след себе си гняв и омраза. След тях в това повличаме и хората, които обичаме и застиваме в болката. Започваме да съдим другите и себе си, да виним себе си и другите. Как да обичаш ближния като себе си, като ти сам не се обичаш?! Взаимодействието ти е не през призмата на любовта, а през призмата на ограничените ти вярвания, гняв, болки, обиди и тъга. Само цялостен човек, свързал се дълбоко със същността си и Бога, може да види в другия същото – любов, истина и мъдрост. Затова е нужно да растем, да виждаме „греховете“ си и да ги владеем, не те да владеят нас. Не можем да ги изрежем, човешки същества сме, но можем да ги видим, възлюбим и разберем към какво ни подтикват.

Когато човек живее в страх и недоверие към себе си и живота, навсякъде вижда капани и пъклени планове. Следва духовни принципи, а в сърцето гняс. Външно прощава, вътрешно сърцето не. Затова е важно не само да следваме нещо, а как го следваме. Преминава ли през нас? Става ли ни по-леко, изпитваме ли благодарност и любов, приемаме или се противим на живота……Преминаваме през съединяване на частите в себе си, през виждането във всички мъчнотии и по-висш замисъл, ако се отворим. Страдаме, защото не се съобразяваме с природните закони, защото вървим срещу тях и се гневим, че не се получава.

Ние сме едно с всичко, което ни заобикаля – с въздуха, водата, небето, морето, човеците, Бог, животинките, с доброто и лошото в себе си и другите. А тялото ни, то е умалена Вселена с всичките си процеси.

Какво се случва, когато тръгнем по пътя в психотерапията, по пътя на опознаването, свързването? Хората идват, когато ги боли. Заседнали са в болката и не могат да излязат от нея. Застинали са в тъгата и безсилието си, в разрушителните си модели, вярвания и ограничения. Някъде са били изплашени, някой не им е дал любовта, от която са се нуждаели. Забравили са, че Бог ги обича и е до тях, дори и всички други да са ги изоставили. Стават отново деца и се налага да се справят с представата си за миналото, да се одъщерят и осиновят, да простят на себе си и другите и да разчистят бурените, които ги задушават. И тъй като ние сме ум, тяло и душа, не може да изключим нищо от уравнението.

Мисля, че е много трудно да вървиш по духовна пътека без да си минал през изваждането на скелетите от гардероба си. Ако таиш гняв, омраза и болка към родителите си как да продължиш? Ако съдиш другите, какво очакваш? Ако мислиш, действаш или говориш по лош начин за другите, кого тровиш? Ако не можеш да поставяш здрави граници, да проявяваш здрав егоизъм, да се справиш с вината, как ще живееш? Ако виждаш в алармата, която бие под формата на паник атаки, тревожност, безпокойство божие наказание, нещо, което да махнеш или изрежеш, как си мислиш, че с тази представа ще се подреди живота ти? Хората се крият зад тази или онази религия, но от собствените си очи не могат да се скрият. Това е път, път, по който тръгвайки избират да кажат „Да“ на себе си и на живота.

Ние сме твърдостта в нежността си, силата в уязвимостта си, богоподобни през свързването с любовта си, истински в тъгата си, доверяващи се в болката си….Толкова много сме ние, а толкова малко правим, за да го проявим. Няма противоречие. Противоречието е само в ума ни.

Ще завърша с това стихотворение, което Майка Тереза е окачила в приюта за сираци в Калкута:

Някои хора са неразумни и егоистични – въпреки това им прощавайте.

Ако сте проявили доброта, а хората са ви обвинили в тайна корист, въпреки това проявявайте доброта.

Ако сте постигнали успех, около вас могат да се появят много мними приятели и истински врагове – въпреки това се стремете към успех.

Ако сте честни и откровени, хората ще ви мамят – въпреки това бъдете честни и откровени.

Онова, което сте градили с години, може да бъде разрушено за час – въпреки това градете.

Ако сте полетели на крилата на щастието, а утре хората забравят – въпреки това правете добро.

Споделяйте с хората най-доброто, което имате, макар че това няма да е достатъчно – въпреки това споделяйте най-доброто, което имате.

В края на краищата ще се убедите, че това се случва между вас и Бога и никога не е било между вас и хората.

Майка Тереза

Къде е Бог, когато страдам? –Тук и винаги в теб, с теб, до теб и около теб! Довери се!

В настоящата статия е използвана думата Бог, но тя може да се замени с Творец, Природа, Висша сила, Първоизточник или тълкувание, което усещате по-близко до вас. Каквато и описателна дума да използваме – ядрото е едно!

Благодаря!

С обич,

Весела

http://religii.pmg-silistra.com/индуизъм/свещени-книги-2/

Стихотворението е взето от книгата „Кръстопът“ на Владимир Чеповой

Весела Стефанова
статии

Вашият коментар