Поведенческите експерименти са част от инструментите и подходите, с които си служим в психотерапевтичния процес. Това, което ги прави силно ефективни, много мощно въздействащи и трансформиращи характеровата структура на човека, е начинът, по който се случват, а именно това, че се преживяват в реална среда. Среда, в която ние всички ежедневно пребиваваме и в която се срещаме с авторитети, каращи ни да извръщаме поглед или да се чувстваме дискомфортно, като ни изваждат от зоната на комфорт. Хубаво е преди да участваме в поведенчески експерименти да поработим със себе си, като ходим на лична терапия или участваме в групи, които имат терапевтична насоченост с цел работа върху себе си. Опознавайки себе си, можем да видим своите характерови динамики, особености, страхове и така да определим интензитета и посоката, в която да се предизвикаме, за да имаме полезно трансформиращ ефект от самото преживяване на експеримента.
Това, което целим в тези поведенчески експерименти, не е да всяваме смут и да плашим хората, а пожелателно да се гмурнем в страховете и сенките, от които всячески се опитваме да избягаме, като се поставяме в определени роли, слагаме несъзнателно маски и се стремим да бъдем силни, можещи, струващи, ставащи, социално приети и валидирани. И няма нищо лошо да бъдем такива, но само тогава, когато мотивацията ни идва от здрава връзка с реалността, следване на собствения път и стремеж към развитие на потенциал с любов и мъдър смисъл, а не с цел бягство именно от тези страхове, които ежемоментно се стремим да избягваме, като се поставяме в ролята на ,,Някой”, идентифицираме се с професията си или постоянно се доказваме в света, за да покажем на останалите, че можем и че струваме повече от повечето. Важно е тези експерименти да се правят с доверието и съпровода на терапевт, който има личен опит в тях и знае пътя и посоката по трансформирането на извадените от експеримента базисни вярвания, изкривявания и наличности. За да можем наистина да преживеем и усетим през душата си тези нежелани чувства и емоции, е необходимо да се занулим умъ, да се смирим, да изключим защитните си механзими и да потънем изцяло в преживяването автентично, а не сякаш чрез театър, в който имаме роли, маски и играем игра. Ако следваме тази посока, достигаме до момент, в който губим себе си и самоличността си, като се идентифицираме изцяло с образа, който сме решили да бъдем и така преживяването има изключително терапевтичен потенциал, който можем да използваме за разширяване на съзнанието си и за работа по себе си. Така поетапно може да се увеличават страховите стимули и интензитетът на експериментите, които задействат и изваждат подсъзнателните наличности на човека, за да може да ги види, осъзнае и да работи по трансформацията им до адаптивни и синхронични с живота такива.
Ще споделя моето лично преживяване от поведенческия експеримент, част от обучението в школата по Естествена психотерапия, който преживяхме заедно с моите колеги под съпровода и подкрепата на Орлин Баев през месец май.
В първия ден избрах да бъда клошар, просяк. Облякох стари и захабени дрехи с неособено приятен аромат, понамазах се със сажди, които взех от ауспуха на автомобила си, и се преобразих мигновено. В този ден реших да не закусвам и оставих стомаха си празен, за да може максимално да се доближа до образа на гладуващ и немощен човек, който е стигнал до дъното и проси храна и помощ от хората. Така се запътих към метрото и не след дълго вече бях вътре. Посрещнаха ме студени и пренебрежителни погледи на прилично облечени и спретнати хора, които заемат добре социалните си роли на ученик, студент, пенсионер, шеф, служител, които отиват да следват задачите си. Трудно ми беше наистина, исках да се отпусна и за да приема случващото се, си казах ,,Какво пък толкова‘‘. Умът и Егото ми не мислеха така, вътрешният ми диалог не спираше да търси начин и оправдание само и само да се разкарам от цялото това нещо. Минаваха ми мисли като ,,Защо е необходимо да го правя това нещо?‘‘, ,,Няма ли друг начин да премина през това?‘‘, ,,Те не са нищо повече от мен‘‘. Всячески се опитвах да избягам, да се оправдая и да се защитя, като надуя егото си и се поставя над другите. Но някак си съумях да не сложа защитната си усмивка и психопатната си физиономия, с която да надвия другите, останах така за известно време, слушайки как метрото препуска бясно към следващата спирка, на която ме чакаше следващата доза отхвърляне, изоставяне и пренебрежение. Всички места бяха заети, а аз не исках да стоя прав, тогава ми хрумна да седна на земята – нали съм просяк, за мен може, и без това съм мръсен. Веднага в мен настъпи бунт – помислих си: ,,Как ще седна на земята, да не съм луд!‘‘, ,,Какво ще си помислят тези хора за мен?‘‘, ,, Ще бъда провален и никой няма да ме погледне‘‘, стомахът ми се сви, целият се сковах, а ръцете ми се изпотиха, тогава си казах, че ще го направя и ще остана в това усещане. Това и направих – седнах на пода, хората около мен се отдръпнаха, тези, които все още ме гледаха с недоумение и се чудеха как съм стигнал дотук, обърнаха погледи настрана, други извадиха телефоните си и потънаха в тях. След 10-ина минути дойде време да сляза и да се запътя към Съдебната палата. Взех усещането и емоциите си с мен и продължих в това идентифициране за себе си и света. По пътя се поотпуснах и усетих приемане на случващото се в мен, съпротивата намаля и леко се смирих.
Първоначално имаше усмивки, надсмивания и закачки, но не след дълго се разделихме по екипи и се запътихме към ,,Витошка”, тогава всички притихнахме и се фокусирахме върху експериментите, които бяхме решили да правим. Аз бях в екип с двама мои колеги – тримата от запаса. Докато вървяхме по широкия и китен център на София, започнаха да минават все повече хора, едни се разхождаха, други пиеха кафе, придружено с хубава и топла закуска, докато аз, поклащайки се и накуцвайки, обикалях покрай тях и ровех по кошчетата и контейнерите. Умът ми не спираше да скача от мисъл на мисъл: как ще се изложа, какво ще си помислят хората за мен и какво ли още не. От време на време се прокрадваше и усмивката ми като знак на моята защита, но аз съумявах да притихна и да задържа гладна, омърлушена и отчаяна физиономия. Забелязах, че оставайки в тези усещания с приемане без съпротива и опити за бягство, се смирявах и ми ставаше все по-лесно да го правя. Прегръщах страха си от провал, отхвърляне, присмиване, низвергнат просяк на дъното. Преминахме цялата ,,Витошка” така и тогава продължих, като започнах да влизам в закусвални и заведения в търсене на останала от снощи храна, или нещо – каквото и да е – за ядене. Още от самото ми влизане хората се отдръпваха, някои от тях защитно се усмихваха, а други отвръщаха поглед и се правеха на заети. Поразпитах насам-натам – в някои от местата любезно ми казваха, че нямат нищо останало, в други направо ме гонеха, а на едно място младо и красиво момиче сигурно ме съжали и ми каза: ,,Нямам нищо от снощи, но ще ти дам един геврек от днеска‘‘. Няма да забравя този миг, почувствах се наистина нищожен, стоя пред красиво младо момиче и се моля да ми даде геврек. Благодарих, взех геврека с мръсните си ръце и продължих, а докато вървях, погледнах на другата страна, какво да видя моите колеги, също бяха намазали баничка. Преминавайки през тази ситуация, усетих как наистина се бях занулил, усещах безвремието и свободата в този миг, за първи път от много време не мислех за това какви задачи имам да свърша днес, утре и вдругиден, как изглеждам, кой съм, какво ще си помислят за мен, просто бях там сред хората, бях човек с геврек в ръка и нищо повече, без никакви притежания, които да ми придават допълнителна стойност.
Това, което ми създаде най-голям дискомфорт, беше да прося от хората, вървейки по улицата. Този момент ме оголваше изцяло и ме поставяше в уязвима позиция директно пред тях, а това събуждаше страха ми от изоставяне и отхвърляне. Тогава забелязах как малкото детенце в мен се бунтува поради факта, че правя точно това, от което най-много го боли, но от друга страна, това ми даде възможност точно тогава да се свържа със себе си, да се подкрепя и приема в най-голямата си нищета, докато всички други ме отхвърляха. Усещах, че съм в синхрон със себе си и душата си, въпреки че бях на дъното в обществената йерархия, без цели, без задачи, без материални и социално желателни придобивки. Може би защото любовта навлиза тогава, когато се отпуснем, позволим си да бъдем уязвими и с доверие към живота свалим преградите и бариерите, които поддържаме, за да бягаме от страховете си. Но по този начин бягаме от смисъла и любовта, които са главни нужди за един смислен и силен живот.
Осъзнах колко много ресурс и енергия отдавам в ежедневието на това да обслужвам страховете и комплексите си. Почувствах колко по-приятно и леко е да се живее, когато приемам и прегръщам най-големите си страхове. Благодарение на този поведенчески експеримент успях да събудя всяка клетка в тялото си и да видя кога, какво и защо се събужда, за да мога и да го променям занапред в живота. Към обяд, умислен и все още потънал вдън земя, поех към кабинета, в който продължихме деня.
На втория ден някои от нас продължиха да бъдат в тази енергия долу в образа на просяци, а други смениха образите си на богати, изискани, нагли и арогантни авторитети, които обикалят и проявяват своите капризи, изисквания и претенции. Аз избрах да вдигна енергията си и се спрентах, като през този ден експеримента преживяхме в мол Парадайс, там, където има доста хора и където можем да се предизвикваме до такава степен, че да се изпотим и изтощим изцяло. Тогава към групата ни се присъедини наша приятелка.
Тя е млада и красива дама в разцвета на живота си, която има желание и стремеж да работи по себе си и също така да участва в поведенческите експерименти. Двамата с нея решихме да бъдем в един екип, като образът, който избрахме да въплатим, е на двойка – партньори в живота. Така започна вторият ден, двамата се запътихме към малко магазинче, в което продават протектори за телефони. Когато наближихме, аз попитах дали имат протектор, подходящ за моя телефон, и тогава жената, която работи там, ми отговори, че в момента нямат нищо подходящо. Тук започна трудната част за мен, развиках се ,,Как може да нямате протектор за този телефон, той е много скъп и съвременен!”. Служителката се стъписа, леко се отдръпна, трябваше ѝ малко време да асимилира какво се случва и веднага забелязах как ме погледна пренебрежително, тогава всичко в мен се разтуптя: ,,Ето, отхвърли ме!”. Замислих се как може да съм толкова нагъл и арогантен, не е редно да се държа така неприлично, но в живота има и такива хора и те наистина много ме дразнят. Защо ли? Ами защото аз самият вярвам, че ако се държа така, ще ме отхвърлят, няма да ме харесат, и отричам в себе си именно този образ на нагъл и арогантно заявяващ интересите и мненията си човек. Затова и защитно се държа добре, понякога пренебрегвам себе си, за да се впиша в обстановката и мнението на хората именно за да ме харесат и да не ме отхвърлят, вече не толкова, разбира се, защото преработвам тази моя частичка. Но какво се случва тогава? Те усещат тази неувереност и несигурност в поведението, както и това, че аз самият съм отхвърлил себе си, като съм избрал да се съобразя с другия, и тогава вероятността те също да го направят, е огромна не защото искат или са лоши хора, а защото така работи динамиката в такава ситуация. Поизтръпнали и загрели продължихме напред, влязохме в магазин за обувки и просто стояхме неадекватно в центъра на магазина, докато хората се чудеха какво става. Служителите ни попитаха дали имаме нужда от помощ, а ние им отговорихме, че просто искаме да постоим прави именно там, учудени от неадекватното ни повдение ни оставиха и започнаха да ни обсъждат с интерес. В този момент също изпитвах съпротиви, тревожност, сърцебиене. В мен започна диалог: ,,Какво ще си помислят хората за нас‘‘, ,,Ето тези там ни гледат и ни се смеят‘‘, ,,Това, което правим, е супер неадекватно‘‘ и точно така се чувствах — като неадекватен арогантен нагляр, който не се съобразява с другите и си позволява да прави това, което иска. Ами да, въпреки че ми беше трудно, си позволих да вляза в образа на такъв и да осветя тези сенки в себе си, поостанахме 10-ина минути и просто си тръгнахме в образа на неадекватни.
Следващото предизвикателство, с което се заехме, бе покупка на спортни обувки, като партньорката ми прояви своите капризи пред продавач-консултантката, която ни обслужваше. Аз пък, от своя страна, започнах да задавам въпроси относно качеството и характеристиките на спортните маратонки, като недоверчиво и нагло оспорвах твърденията, които консултантката се опитваше да заяви пред мен. Докато приятелката ми пробваше неадекватно 46-и номер обувка на крака си, коментирахме колко са неудобни, скъпи и некачествени продуктите. Това е нещо, което не си бях позволявал да правя преди, защото не е учтиво и културно така да се прави, така са ми казвали като малък. Но да проявиш претенции, да изпробваш няколко чифта обувки и да си кажеш впечатлението, без да си купиш нищо, не е никак неучтиво, некултурно или нередно. Това са просто моите убеждения от предишния ми опит и начин на мислене, който съм възприел от детството си. Поразчупихме вярванията си и продължихме с екпериментите, влязох в дамската тоалетна, а дамата в мъжката, имаше коментари и спорове при мен: ,,Какъв нагляр съм бил, че да си позволявам да влизам в дамската тоалетна‘‘, ,,Не ме ли е срам‘‘, а аз нагло и арогантно се заявявах, като твърдях, че просто съм се объркал, а и без това мога да си позволя да влизам където си поискам. Прегърнахме образа на нагла и арогантна двойка с надменно поведение, след което си взехме кафе, пререждайки всички на опашката, но ни се наложи да поемем няколо критики и физиономии на разсърдени лелички, които сме обидили и неглижирали по някакъв начин.
След края на времето, което бе определено за изпълнение на експериментите, имахме възможността всеки от нас да сподели личното си преживяване, това как се е почувствал през деня, кои моменти са го докоснали най-много и какво са събудили в него. Всички се бяхме свързали по един различен досега начин, преживяното през деня ни бе накарало да се замислим дълбоко над това кое е истински ценното в живота, така че да свалим всички маски, роли и да се покажем автентични изцяло. Работихме с метода ,,Падаща стрела‘‘, с който достигаме до базисните си вярвания, виждаме и осъзнаваме неадаптивното им функциониране, след което чрез когнитивно реструкториране и логика ги заменихме, всеки сам за себе си. Имахме възможността да споделим индивидуално, как това се случва за всеки един от нас. Също така с кратка водена медитация от Орлин Баев настанихме в нас преживяването, за да може то да заеме своето място в душите ни.
Това, което ми направи силно впечатление, е че да поддържам тези образи — било то на просяк или на нагъл богаташ — е доста енергоемко и изморително, също така, че страхът и дискомфортът от това да си долу или горе е приблизително еднакъв, не е лесно нито да си просяк, нито богаташ. Балансът е някъде там по средата в това да приемеш образа и сенките на човек, който може да бъде слаб, отхвърлен и изоставен, и другата противоположност — на човек с възможности, човек, който си позволява да капризничи, да занимава другите със себе си, да се заявява и отстоява въпреки всичко.
Пак споделям идеята на тези поведенчески експерименти — тя не е да се правим на клоуни и да разиграваме хората, за да създаваме напрежение и смут, а умерено и преценено, като спазваме границите, да влизаме в образи и авторитети, които отхвърляме, защото ни карат да се обръщаме на другата страна, или събуждат гняв и съпротива в нас. Целим да ги видим и да приемем, че съдържаме частички от всеки човек, който ни заобикаля, да ги осветим и трансформираме до адаптивни към любовта, смисъла и ритъма на живота. Тогава ще разберем наистина кои сме ние всъщност и ще си позволяваме да бъдем автентични и несъвършенни, такива, каквито сме. Ще влагаме ресурса и енергията си в това да живеем силен и смислен живот. Спокойно ще следваме своите житейски цели и призвания, като прегръщаме възможността да паднем долу на земята, да бъдем никой и да ни се присмиват, също ще можем и да се радваме истински от сърце и душа на своите сбъднати мечти, цели, постижения и победи във всеки един аспект.
Автор: Андрей Кръстев
Специализант ЕП