Отварям една наистина дълбока, сложна и изключително важна тема в психотерапията, за която отдавна съм искала да пиша, но сега така се случи, че това беше и домашното ми в Школата по Естествена психотерапия, в която се обучавам. Така че нека започнем с основния въпрос, а именно:
Какво означава понятието трансфер в психологията?
Преносът, което е другото наименование на трансфера, е процес, открит, изследван и описан от Зигмунд Фройд, бащата на психоанализата. Той забелязал, че в своята работа с пациенти те пренасят своите минали травми, фрустрации и дисфункционални динамики във взаимоотношенията, които изграждат по време на срещите си с него, с техния терапевт.
Първоначално Фройд гледал на този процес като на вид защита, едва ли не несъзнавана съпротива срещу лечението, срещу промяната, но впоследствие той открива, че това е нормален процес, който почти винаги се случва и изплува в пространството, което се създава между клиент/пациент и терапевт.
Разбира, че това е естествен процес, който се поражда при всички хора, при взаимоотношения от различно естество, поражда се дори и при пациенти, които са много силно мотивирани към излекуване, оцялостяване и стремеж към осъзнатост. Трансферът може да бъде всъщност мощен инструмент в ръцете на аналитика ако той може да го разпознае и разбира как да подходи към него и как да го удържи, така че да го върне и реструктурира по подходящ начин към клиента си.
Когато терапевт и клиент работят заедно винаги се сформира много специфично отношение от страна на търсещия помощ към специалиста.
Това е, образно казано, една йерархична конфигурация – клиентът/пациентът е поставен по-долу, по-ниско, под терапевта, който се вижда и възприема от клиента като авторитет, като някой, който е по-знаещ и можещ и към когото гледаш нагоре във възхита, респект и уважение.
Важно и ключово е да се отбележи, че процес на трансфер се случва не само в психотерапевтичната ситуация, трансфер на несъзнавани положителни или отрицателни вътрепсихични съдържания се получава също така например между ученик и учител, между служител и шеф, между пациент и лекуващ лекар, между подчинен и неговия военен началник, между студент и професор и т.н.
В КАКВО РЕАЛНО СЕ ИЗРАЗЯВА ТРАНСФЕРЪТ, КАКВО ПРЕДСТАВЛЯВА ТОЙ КАТО ВЪНШНА ЕКСПРЕСИЯ?
Има различни видове трансфер – положителен, отрицателен, еротичен (ще се спра на него в края на статията), директен, символичен, образен (чрез сънища и фантазии).
Понякога трансферираните съдържания могат да бъдат любовни чувства на възхищение, преклонение, идеализация, чувство на емоционална зависимост към другия, желание да се харесаш, да съблазниш, да прелъстиш, да бъдеш похвален, да получиш одобрение, но също така трансферът съдържа в динамиката си и негативни преносни вътрепсихични съдържания на клиента като например омраза, недоверие, разочарование, гняв, ревност, девалюация, агресивна провокация, свръхизискване, страдание/илюзия от отхвърляне и други.
Това, което представлява трансферът е, че пациентът пренася тук и сега във взаимоотношението си с терапевта свои минали ситуации и болезнени неизлекувани преживявания, които стоят в основата на неговата проблематика.
Точно тези несъзнавани структури са „гръбнакът“ около който са се развили впоследствие и в течение на години дисфункционалните модели на мислене, поведение, отработване на трудностите от ежедневието, неспособността да се справя с отхвърляне, отказ или изоставяне, както и фрустрациите на клиента. Всички те в един момент са го довели дотам, че да осъзнае неспособността си да се справи сам със себе си и нуждата си да потърси външна помощ чрез психоанализа или психотерапия.
Клиентите/пациентите са в състояние да видят тук и сега, в сегашната си ситуация с терапевта/авторитета всичко онова, което са изтласкали (защото нямат инструмент как да се справят с него) и което предпочитат да не помнят и да не знаят аз себе си и за собствената си история.
Всъщност преносът, колкото и болезнен да е често той, се появява реално като средство за достигане до прозрение за себе си, за собствените проблематични динамики и като стимул за преодоляване на проблематиката.
Фройд казва, че преносът е точно копие на събудените фантазии на клиента, които са стигнали до неговото съзнавано по време на процеса на психоанализа, но преносът има тази типична особеност да замества личността на човек от миналото с тази на аналитика/терапевта.
Или по-опростено казано и през призмата на моя личен опит:
Възприемаш, например, неосъзнато своя терапевт като своя баща, който вечно те е критикувал, бил е вечно недоволен от теб, обиждал те е, неглижирал те е, наранявал те е и ти, клиента, започваш да търсиш едно постоянно одобрение и поощрение от терапевта си, но и в същото време си му страшно гневен за всяка дума, всяка критика, за всяка проява на незаинтересованост, за всяка липса на поощрение.
Пренасяш върху своя терапевт цялата си усложнена и наранена динамика със своя баща и се опитваш да свръхкомпенсираш това, което не си получил в миналото с това, което сега на всяка цена се стремиш да получиш от терапевта си. То е като един кладенец, който никога истински не може да бъде запълнен отвън и от някой друг. Самият процес трябва постепенно да бъде осъзнат, осветлен, интегриран, излекуван и вътрешно смирен. Да получиш вътрешно от себе си за себе си одобрението и валидацията, от които имаш нужда.
Преносът произтича от един друг психичен феномен, наречен от Фройд „принуда към повторение“. Тя накратко може да се опише по следния начин:
Всичко онова, което е изтласкано в несъзнаваното, което е болезнено и травматично, всичко онова, което е дисоциирано и не се помни се повтаря от човека в неговите взаимоотношения с хората. Или онова, което не се помни, което не е ясно осъзнато, преработено, интегрирано и прието, то се изиграва като несъзнаван театър в действителността, отново и отново.
Всички знаем за хора, които винаги попадат уж случайно в едни и същи ситуации – например в неудовлетворяваща връзка или повтарящи се модели на взаимоотношения.
Психоанализата винаги е подхождала със съмнение към подобни случайни и уж съдбовни повторения и винаги е търсила несъзнаваните подбуди, които са накарали човек, без да си дава сметка, разбира се, да повтаря отново една и съща ситуация, да я разиграва пак и пак по еднакъв начин в живота си.
КАКВА Е РОЛЯТА НА ТЕРАПЕВТА В ТОЗИ ПРОЦЕС?
Тя е огромна и ключова за успеваемостта на терапията, за нейния прогрес и надграждане и за постигането на себеосъзнатост и интегритет (цялостност) на клиента/пациента.
Известните британски психоаналитици Доналд Уиникът и Алфред Бион въвеждат термините „удържане“ (containment) и „държане“ (holding; to hold) и пишат много за тях в своите психоаналитични трудове.
Уиникът говори много за ролята на терапевта като една любяща майка спрямо клиента си, който е образно казано като едно малко несигурно, уплашено и емоционално незряло дете.
Ролята на терапевта е да създаде чрез присъствието си и да поддържа (to hold) за клиента си едно сигурно и защитено пространство на Любов, подкрепа, разбиране, здрава емпатия, сърдечно и душевно свързване, невербализирано или дори вербализирано (има спор в психоаналитичните среди по този въпрос дали терапевтът трябва открито да окуражава и подкрепя клиентите си или трябва да остане емоционално студен, дистанциран и неутрален) окуражаване и толерантност към емоционалните изблици и лъкатушения на клиента.
Ролята на терапевта е също така да осмисля поведението на клиента, да го реструктурира, да му го върне по подходящ начин чрез своите собствени думи и поведение.
За да разберете по-добре сложната динамика на трансфера и правилния начин на неговото удържане от страна на терапевта, си представете динамиката между дете и неговата майка – много често малките деца в процеса на своето порастване, индивидуация, себеосъзнаване като отделен Аз, имат нуждата от постоянна провокация и тестване на границите на позволеното и непозволеното, които техните родители са им поставили. Те проектират навън върху родителите си вътрешните си дълбоки чувства на несигурност, страх, уплах от порастването, страх от отделянето, обърканост, гняв, недоволство, агресивни изблици, обвинения и др.
Дълбоката несъзнавана нужда зад това външно амбивалентно поведение на малкото дете е всъщност от една страна да получат сигурност и увереност в родителския авторитет и в удържането на здравите граници, а от друга страна да бъдат приети такива, каквито са, да бъдат обичани, да бъдат прегърнати точно както майката прегръща малкото ревящо безпомощно бебе, без да му се обижда, без да избухва, без да го изоставя, без да го наранява, без да го обвинява.
Бебето е прието с безусловна Любов и търпение, оставено да узрее бавно и постепенно до едно саморегулиращо се поведение, проявяващо повече зрялост, себерефлексия, саморегулация и търпение.
По абсолютно същия начин е нужно психотерапевтът да приеме трансферния бурен процес на своите клиенти и да осигури защитено любящо подкрепящо пространство за израстване, помъдряване, усвояване на инструменти за саморегулация и себеуспокояване.
Терапевтът НЕ заема ролята на майката или бащата или друга проблемна и носеща страдание фигура от миналото на клиента си, не се идентифицира с тази фигура (ако обаче го направи, вече говорим за контрапренос и проективна идентификация и това е тема за работа за лична терапия и супервизия на самия терапевт) , терапевтът не се „закача“ на положителните или негативните провокации и преноси от страна на клиента си, терапевтът не свършва работата вместо клиента (обезсилвайки го по този начин и държейки го в инфантилна роля).
Терапевтът постепенно води клиента през хода на терапията и го учи как да се превърне в своя собствен родител и да успокои своето малко наранено и все още плачещо вътрешно дете.
Това учене е подобно на възпитанието на родителя към детето – емпатично, чрез ненасилствена комуникация, техники за емоционална интелигентност, посочване на когнитивните грешки и изкривявания в мисленето на клиента, реструктуриране на вътрешния диалог, говорене за емоциите и фрустрациите и търсене на начин за валидирането им и успокояването им от самия клиент.
Интегрирането на фрустриращото поведение и трансферните несъзнавани съдържания става само и единствено чрез осветляването им, осъзнаването им, изследването им, успокояването, прегръщането и приемането им.
Само така се поема здрава отговорност за себе си, преодолява се фрустрацията и клиентът се учи да пораства и да работи сам в посока на собственото си изцеление.
КАКВО Е НУЖНО НА ТЕРАПЕВТА, ЗА ДА УДЪРЖИ ТРАНСФЕРА ПО ВРЕМЕ НА ПСИХОТЕРАПИЯ? –
Трансферният процес често е бурен, неочакван, силно болезнен за клиента и същевременно силно провокиращ и съблазняващ и/или отблъскващ терапевта.
За да се случи истинското целебно удържане и израстване по време на терапия е нужно психотерапевтът да остане центриран в своя вътрешен център на дълбоко спокойствие, да бъде осъзнат за случващото се, да има буден и проницателен ум, да е интегрирал и опознал и прегърнал Сянката си, да се е сблъскал със своите демони, слаби страни, страсти и страхове и да ги е смирил в себе си.
За да не се „закачи“ за кукичките, които клиентът неосъзнато хвърля към него по време на трансферната динамика, терапевтът е нужно да осъзнава какво се случва в него самия, кои лични бутони му се натискат, какво се задейства в него самия като желания, състояния, емоции, обиди, страсти, компенсации, съпротиви или друго.
Ако е нужно, терапевтът ходи на лична терапия или супервизия, за да отработи темите, които му изскачат по време на работата с конкретния клиент, който предизвиква у него контрапренос.
Нужна е висока личностова зрялост, преживелищна мъдрост, практикуване на майндфулнес, способност за себенаблюдение и себеанализ, развита способност за метакогниция (ролята на Наблюдателя* – да можем постоянно да наблюдаваме себе си, емоциите, мислите, автоматизираните програми, които се задействат в нас и да се учим да бъдем един страничен Наблюдател, който ги отчита, изследва и наблюдава, разграничавайки се от тях), както и е силно желателно терапевтът да има богат опит в изследването на вътрешния си неосъзнат свят чрез техники като медитация.
Нужно е терапевтът да има жива психо-телесна опитност, надхвърляща когнитивното познание и сухата теория от книгите и учебниците.
В това видео говоря за автоматизираните модели на мислене, вярвания и реакции, с които се отъждествяваме и за усвояване ролята на Наблюдателя и как да тренираме това осъзнаване в ежедневието си:
https://www.facebook.com/1397058989/videos/10225249650253770/
ОТНОСНО ЕРОТИЧНИЯ ТРАНСФЕР В ПСИХОТЕРАПИЯТА
Иска ми се накрая на тази статия да зачекна и една тема, която често е табу в психотерапевтичните среди, а всъщност е изключително важна и ключова за динамиката клиент-терапевт и за трансферното удържане по време на психотерапията. А именно темата за еротичния сексуален трансфер – той може да бъде от клиент към терапевт или обратното – от терапевт към клиент (контратрансфер).
За съжаление, вече няколко пъти се е случвало при мен да идват жени, които ми споделят как психиатър или психотерапевт, при когото са ходили ги е свалял, канил ги е на среща или им е отправял недвусмислени сексуални намеци.
От изключителна важност е терапевтът да има удовлетворителен и щастлив романтичен и интимен живот вкъщи, извън кабинета. Или иначе казано, да има стабилна връзка със своята половинка, връзка, която е дълбоко свързваща и проникваща на много нива – интелектуално, духовно, емоционално, сексуално, приятелско и партньорско. Връзка, която се явява като котва, като едно здраво ядро и извор на интимност за терапевта.
Трансферната романтична проекция от страна на някои клиенти може да бъде много мощно завихряща и притегателна сила, на която е трудно да се устои. Всички ние сме хора все пак.
Терапевтът обаче е нужно да бъде съзнателен за своите лични нужди, романтични контрапроекции, за своите дефицити и неудовлетворени желания в интимната сфера на личния си живот и да търси задоволяването им извън динамиката с клиентите/пациентите си, далеч от своята професионална сфера на реализация.
Едно романтично влюбване или силно сексуално привличане могат да се усещат като много реални и силни, но те са именно това – трансферни съдържания, проекции, илюзии, с които е нужно да се работи, без да се валидират, без терапевтът да се идентифицира с образа, който клиентът проектира върху него и без да се подхранва тази нездрава илюзия.
Терапевтът е важно да бъде топъл, сърдечен, емпатичен, обичащ и подкрепящ клиентите си по време на целия им път на израстване и оцялостяване, искрено вярващ в техния потенциал, без обаче никога да прекрачва моралните норми на поведение и професионална етика.
Тук може да гледате едно чудесно видео на английски за еротичния трансфер в терапията и как да се справим с привличането, които клиент и/или терапевт могат да развият един към друг. https://www.youtube.com/watch?v=GKYtSzWp3Vk
Стефи Божилова
Специализант ЕП
