Техниката „Падаща стрела“ е въведена в когнитивната терапия от американския психиатър и психотерапевт Дейвид Бърнс (Burns, 1980). Основната идея и цел на метода е да излезнат „наяве“ представи и разбирания на клиента, които често са неосъзнати и неартикулирани от него. Това са т.нар. междинни убеждения (вярвания), състоящи се от правила, допускания и нагласи, и базисни убеждения (вярвания) – ригидни, глобални идеи за себе си, другите и/или света.
Методът започва с фокусиране върху определени, афективно наситени и в някои случаи повтарящи се ситуации от миналото и/или настоящето на клиента. Терапевтът насочва клиента към автоматичните мисли, които са се появили в хода на разглежданата опитност. Следи се какви емоции се появяват и дори към дадения момент клиентът да не може да ги назове – се приканва да остане с тях, да усети къде в тялото се отразяват, дали имат цвят, форма; за няколко мига човекът да диша през тях.
Следва поредица от въпроси, които служат за идентифициране на междинните вярвания на клиента: например въпросът „Какво означава тази мисъл за теб?“ често има за отговор междинно убеждение. Задават се въпроси върху отговора:
Какво най-лошо би се случило, ако …. (отговорът на предходния въпрос)?
Как те кара да се чувстваш това?
И какво ако …. (отговор на предишния въпрос)?
Какво разкрива за теб това? – тук последващият отговор може да бъде и базисно убеждение.
И да е вярно, какво от това?
Какво най-лошо би се случило, ако… ?
В даден момент е възможно клиентът да започне да отговаря с чувства („Ами ще стана тревожен.“), което е признак за „зацикляне“. В такива ситуации е добре терапевтът да изрази емпатия към преживяването на клиента си и отново да се върне към същността на процеса, като перифразира въпроса си и го адаптира съобразно изпитаната емоция. След определен брой въпроси се достигат базисните вярвания на човека. Това е крайната цел на „Падащата стрела“: да се експлицират и вербализират от клиента дълбоко заложените характерови вярвания и схеми, които впоследствие да бъдат рестуктурирани (когнитивно, хипнотично, медитативно, молитвено, поведенчески, психотелесно).
Пример:
Терапевт (Т): Добре, разбирам, че си притеснена от предстоящия изпит и последните дни си учила много до късно. Разкажи малко повече за това.
Клиент (К): Ами да. Нямам никакво време, а има толкова много материал да прочета. Дори записките ми, които уж са кратки, са 500 листа!
Т: Как се чувстваш от факта, че записките ти са 500 листа и че нямаш никакво време?
К: Притеснена съм. Това е.
Т: Разбирам те и ти съчувствам! Усети сега притеснението в тялото си, свържи се с него и постой така. Виж го, разгледай го и се опитай да го опишеш.
К: Като стягане е, в корема. Сякаш тези листа (от записките) са станали на топка и са се заклещили там.
Т: Благодаря за споделянето! Кажи ми сега защо се породи притеснението ти във връзка със записките и липсата на време?
К: Няма да си взема изпита, защото няма да науча всичко за това кратко време.
Т:Какво е най-лошото, което би се случило, ако не си вземеш изпита?
К: Ще бъда пълен провал, загубенячка. [Допускане: Ако не си взема изпита, ще бъда пълен провал.]
Т: И какво ако си провал?
К: Никой няма да ме харесва?
Т: Какво значи за теб никой да не те харесва?
К: Да съм едно нищо, кръгла нула. [базисно вярване]
Когато стигнем до базисното убеждение е добре да спрем с въпросите, защото в противен случай има възможност да достигнем до глобални базисни вярвания и колективното несъзнавано, които не са целта на метода на падащата стрела.
При условие че между клиента и терапевта има вече изградена една здраво-емпатийна връзка на доверие, „Падащата стрела“ от чисто когнитивна методика може да еволюира в едно психотелесно преживяване. Тяло и психика (душа) са двете страни на една и съща монета. Това е отразено и в понятието „отелесяване“ (embodiment)3 – процес, при който се изгражда своеобразна мрежа, втъкаваща в себе си физиологичните ни функции, когнитивни процеси и поведенията ни и която ни свързва с външната среда и синхронизира с когницията и поведението на другите хора.
Какво се случва на практика? След като клиентът е достигнал до своето базисно вярване (Аз съм нула, нищо в примера) терапевтът го поставя в позиция на тялото, която да онагледи това вярване. И тъй като вярването е неадаптивно, позицията на тялото също трябва да отрази това (например: човекът се поставя полуклекнал със силно притиснати ръце към торса си, които да са едновременно свити в лактите и да притискат очите/ушите на клиента, така че да не вижда/чува.).
След известно време, чисто механично, физическата издръжливост на тялото намялява и то започва да усеща дезадаптивността на статичната поза (символ на ригидното убеждение). Започват да се включват защитните психични механизми – отричане, интелектуализация и др. Те постепенно губят своята сила да ни „пазят“ от травматичен минал момент, който често е записан само на телесно-емоционално ниво и нямаме съзнателен спомен за него. Кулминационният връх е когато клиентът се потопи изцяло в травмата – сякаш започва да живее вярването си. Терапевтът го оставя за известен период така, в това състояние – да усети с всяка фибра на тялото си, че вярването от там и тогава не е съотносно към тук и сега. Ако клиентът е достатъчно напреднал в терапевтичния процес, той може съвсем спонтанно да премине в едно медитативно състояние, което да реструктурира убеждението. Психотелесният опит завършва с пълно отпускане на клиента в ръцете на терапевта, проява на пълно доверие в себе си, в Другия и умението за разтваряне и получаване на Любов.
Описах опита чисто механично, като поредица от стъпки, реакции и движения. Но когато се прави на фона на любящо доверие към терапевта и здрава емпатия – нещата се случват от само себе си, спонтанно, автентично и изцеляващо.
Източници:
- https://orlinbaev.blogspot.com/2016/04/blog-post_24.html
- Бек, Д. (2018). Когнитивно-поведенческа терапия: основите и отвъд тях
- Hauke, G., Kritikos, A. (2018). Embodiment in Psychotherapy: A Practitioner’s Guide
Автор:
Александър Сакалийски
Специализант ЕП