
Един източен търговец имал папагал . Един ден птицата обърнала тенекия с олио . Търговецът се ядосал много и ударил птицата отзад по главата . Оттогава нататък папагалът ,който бил много интелигентен ,не можел повече да говори. Той загубил перата по главата си и скоро оплешивял. Един ден в магазина влязъл плешив купувач .Виждайки го, папагалът , който до тогава кротко си стоял на лавицата с книги силно се превъзбудил .Започнал да подскача ,да пляска с крила ,закрякал и за изненада на всички възвърнал умението си да говори и казал: „Ти обърна тенекия с олио,удариха те по главата и затова нямаш коса“ / По Дж.Руми/
Тази история нагледно показва как ние съзнателно или несъзнателно пренасяме наши по – ранни преживявания, окуражявания, разочарования към други ситуации и дори към други хора.
Трансферната теория (1907) е разгледана и предложена от Зигмунд Фройд в рамките на психоанализата. Феноменът на преноса обяснява как стари обиди, неразрешени конфликти, травми от миналото развалят живота в настоящето. За да се опише същността на явлението, може да се перифразира чрез една стара поговорка, която гласи : „Който се изгори от горещо мляко, тогава вижда горещо мляко във всяка чаша вода.“
Какво е ПРЕНОС/ТРАНСФЕР/ в психотерапията?

Има дълги периоди в живота ни , през които всеки от нас , е оставен на милостта на личната си история. Случващото се в нас и с нас идват от дълбините на нашето минало и се проявяват като сенки, гласове, ехо, които, оставайки несъзнавани, продължават да съществуват в нашето настояще, изкривявайки възприятието ни и отношението ни към другите като цяло. Това дълбоко форматирано преживяване от детството, свързано с инфантилните ни фантазии и желания, ние пренасяме през целия си живот. Несъзнателните преживявания могат внезапно да се появят в хода на терапевтичните взаимоотношения. И това важи както за терапевта, така и за клиента.
Преносът е открит от Зигмунд Фройд, бащата на психоанализата. Той забелязал, че в своята работа с пациенти те пренасят своите травми във взаимоотношението си с него. Първоначално той гледал на този процес като на вид защита, съпротива срещу лечението, но в последствие, открива, че това може да е инструмент в ръцете на аналитика. Според теориите на Фройд, всеки път, когато изпитваме нови усещания, извикваме част от миналите преживявания ,а това оставя отпечатък върху нашето несъзнавано. Пренасянето/трансферирането/ е именно начинът, по който идеите и чувствата по отношение на хора, с които сме имали връзка преди, се проектират към друг човек – тук и сега в настоящия момент, дори и ако за първи път го виждаме.
Следователно можем да твърдим ,че трансферът е начинът, по който човешкият ум форматира определени преживявания, свързани с връзки (които са фиксирани в нашето несъзнавано), когато взаимодейства с някого в настоящето.
Феноменът на преноса присъства във всяка междуличностна връзка, но при консултативния контакт той е много по-интензивен поради естеството на самия контакт, чийто предмет е определена проблемна, фрустрираща ситуация, често вкоренена в междуличностното общуване.
Според класическата психоаналитична дефиниция преносът е ревитализация на Едиповия комплекс в терапевтичната ситуация.

Трансферът в психологията е преместването на емоциите от недостъпен емоционално значим обект към достъпен обект. Това е заместване, което не се осъзнава от самия човек. Това не трябва да се бърка с“разиграването“ на емоциите и тяхното проявление като „избухване“. Не е същото като да искаш да набиеш куклата си , като си въобразиш, че си отмъщаваш на мразения шеф. В този случай човек разбира, че се опитва да замени едно с друго и да изхвърли агресията по социално приемлив начин.
Той/трансферът/отразява дълбоките модели на старите преживявания във взаимоотношенията така,както те се появяват в живота днес“/Luborsky,2011/
При трансферирането на емоции, човек не разбира ,че прави това. Той вижда в някого значим човек от миналото и се държи с него по същия начин, както в старата си връзка. Този, на когото са прехвърлени чувствата, по правило също не разбира това/когато става въпрос за междуличностни отношения в житейска ситуация,извън контекста на терапията.Защото добрия терапевт разбира какво се случва,контролира и пренасочва.
По правило говорим за прехвърляне на емоции по отношение на някой от миналото – към хора в настоящето. Говорим както за положителни, така и за отрицателни емоции, но по-често става въпрос за пренасянето на негативност (страх, негодувание, омраза).
Самият процес на трансфериране може да се обясни с факта , че за подсъзнанието няма минало и настояще.
Подсъзнанието ни се интересува само от готови шаблони , изграждани в детството .По времето ,когато хипокампуса все още не е бил развит ,затова към онзи момент не сме разполагали с интелектуален ресурс ,за да си обясним какво и защо се случва и сме го „архивирали“като спомен,модел за готова реакция.Анализът на всяка нова ситуация и търсенето на нови модели на поведение изискват големи енергийни разходи. Затова подсъзнанието се опитва да ни води по пътя на най-малкото съпротивление: да изпробваме готовия модел на поведение, модела на стари взаимоотношения за взаимодействие ,но с нови хора.
Терминът “ трансфер “ (пренос) възниква в психоаналитичната практика, но след това се разширява до всяко взаимодействие между хората в социума,както и между взаимоотношението терапевт – клиент.
Във всяка връзка между хората има феномен на съзнателно или несъзнателно включване на нечий предишен емоционален опит, опит от взаимодействие с други, особено със значими хора ,както вече уточних(родители, братя и сестри), възпроизвеждат се образци (модели) от този опит.
И ето така се обяснява факта,че нашият намръщен шеф вече ни предизвиква стресова реакция, ние дори очакваме да повиши тон, дори когато знаем, че това не е типично за стила му на управление. Това е моментът в, който чуваме шепота, ехото от нашето подсъзнание ,което „вади от архива“ споменът ,когато баща ни някога е реагирал по този начин на нашето поведение ,тогава ,когато сме били деца.Извършен е трансфер. Ако той съпътства работата ни, без да причинява стрес нито на нас, нито на шефа ни , чудесно. Но ако това пречи на нашето конструктивно сътрудничество, тогава си струва да помислим дали общуваме с истински човек-шеф, с неговия специфичен характер или с новия външен вид на нашия баща (майка, сестра, съпруг).
Например:Клиентът може да пренесе/трансферира/ нерешените си чувства към своя неприветлив и нелюбящ баща към терапевта,като в своите очи започва да го вижда като нелюбящ,неподкрепящ ,апатичен или груб.
Гневните чувства са продукт на отрицателен пренос.Но клиента може да развие и положителен пренос и например да се влюби в терапевта,да искат да бъдат осиновени или по много други начини да търсят любовта,приемането и одобрението на терапевта.
Или по друг начин обяснено:Терапевтът става настоящ заместител на значимите други
Какво е значението на трансферното удържане ?

По правило добрият терапевт е внимателен към клиента, изслушва го, проявява разбиране и съпричастност. Без специалното осъзнаване на тази ситуация, на клиента това може да му изглежда, като че терапевтът е един от най-значимите хора, внимателни към неговия вътрешен свят. Във всеки случай взаимодействието между терапевта и клиента не може да избегне личния характер, личната емоционална ангажираност ,която и двамата участници носят в процеса .
Но има случаи, в които спокойното мълчание на терапевта може да се интерпретира от клиента като злоба, недоволство от него, като изграждане на тайни планове спрямо клиента. И клиентът не осъзнава,че започва да се държи с терапевта така, както се е научил да се държи с майка си ,когато е била в депресивно състояние или към ядосания си баща.
Такова прехвърляне дава на мъдрия терапевт достъп до някои от най-значимите информации за детския опит на клиента.
Но тук на помощ трябва да се включат,мъдростта,силата,опитността на терапевта,за да удържи на тренсферния пренос, да има ресурса с финес да “върне”преноса под адекватна форма на своя клиент, а това става само, когато сме теоретически подготвени и разбираме същината на процеса на трансферно удържане, но и през дълбокото познание на собствената ни личност в частност нашето несъзнавано и през преработване на слабите ни звена и комплексите ни ,които в противен случай биха разрушили адекватността на терапевтичния процес.
Затова особено важно е осъзнаването, че за да бъде една терапия успешна, от огромно значение за нея е самата личност на терапевта, а не толкова методите, школата и парадигмите, с които той работи. “Качеството на всички наши връзки е директна функция от връзката ни с нас самите.”

„Без дълбока емпатия, развита през осъзнаване, уравновесяване и интегриране на собствените вътрешни конфликти и противоречия, няма как сърдечно и неоценъчно да се вживеем в преживяването на човека, с когото взаимодействаме. Ако човек не е преработил собствените си конфликти, автоматично ги пренася в обекта на комуникация, което изключва сърдечния, любящ поток, емпатичния процес на задушевно общуване. Емпатията е това, което прави всяко общуване истинско. А в психотерапията, емпатията е „живата вода“, с която поливано, терапевтичното взаимоотношение се превръща в истински трансформиращо. Съ-преживелищното съчувствие кара който и метод да работи – аналитичен, когнитивно-поведенчески и психотелесен, сугестивен, хуманистичен или трансперсонален“…/О.Баев/
Емпатията е съзнателното разбиране на вътрешния свят и състоянието на друг човек, способността за съпреживяване . Емпатията е коренно различна от съчувствието / антипатията или съжалението, тъй като се основава на опита, да си представим в каква ситуация се намира човек, да разберем чувствата му без осъждане и критика, прибързани съвети и действия. Докато за клиента е нормално, че той не е “наясно” със своите несъзнавани процеси, то за един добър терапевт е обичайно ,желателно, но и задължително да ги “удържа”. Ако терапевтът не е “опознал” своите собствени “тъмнини”, ако не е достигнал до най- дълбокото в себе си,където са заровени личните му страхове,несигурности и комлекси и неприятни слабости, ако не ги е отработил за себе си ,то риска да попадне в клопката на “преноса” е огромен .Така вместо да го върне, ще го приеме, а тогава настъпва тотално опорочаване в целия терапевтичен процес.. Затова ролята на “личната терапия” за терапевта, както и супервизията са от съществено значение.
Трансферното удържане е труден процес, защото в него терапевтът трябва да разполага с висока себерефлексия. Това най-добре се илюстрира от понятието “метакогниция” – т.е да има силно развит „ вътрешен зрител”, който да наблюдава собственото му мислене, да има ресурс да наблюдава самия себе си (в един и същи момент), да разпознава собствените си базисни вярвания и тези на клиента, както и да умее едновременно да наблюдава процеса на трансфер и контратрансфера с клиента.

Кнторапреносът е наблюдението и осъзнаването от страна на терапевта на неговата собствена
несъзнателна емоционална реакция при общуване с конкретен пациент. Терапевтът не може да се отърве от травматичното си преживяване, но може и трябва да наблюдава влиянието му върху процеса на консултиране.
Изключително важно е терапевта да може да разпознава и „навигира „ трансферната ситуация с любов, мъдрост и емпатия.За целта трябва да има ресурс да проследи фино емоционалните нюанси на своите реакции – да прави разлика между идентификация с пациента и емпатия към него, да осъзнава какво точно прехвърля той към клиента си и какво клиента прехвърля към терапевта.. Важно е да не се отнася към клиента ,като към детето си, майка си, съпруг/а, да проследява границите на взаимодействие. В работен план, терапевтът само активизира търсенето на решения на проблемите му, но по никакъв начин не търси потвърждение на своята сила, красота и мъжественост/женственост в лицето на клиента.
Без дълбока емпатия, развита през осъзнаване, уравновесяване и интегриране на собствените вътрешни конфликти и противоречия, няма как сърдечно и неоценъчно да се вживеем в преживяването на човека, с когото взаимодействаме. Затова едно от най ценните качества на терапевта е способността му да се вижда отвън, да се чувства и чува отвътре, да приема себе си и да е наясно със своите „скелети в килера“, което му позволява да се променя и да бъде ефективен, както в професионалната сфера, така и в живота . Чрез процеса на рефлексия, обратна връзка със себе си, самонаблюдение, самоанализ, саморефлексия идва познаването на личността, осъзнаването и разбирането на нашите силни страни, ресурси, недостатъци или сенчести страни на личността. Рефлексията, като лично качество не само за психолога, но и за всеки човек, допринася за формирането на „вътрешен наблюдател“, водач, който чувства, разбира и поддържа лична ефективност. Липсата на разбиране за себе си води до редица проблеми в професионалната дейност, проекции, които могат да бъдат насочени към клиента, не осъзнаване на преноса и контрапреноса.

Емпатията предполага способността на терапевта да приеме всички цветове в света на клиента такива, каквито са, да приеме и разбере чувствата, които клиентът изпитва, мислите, които клиентът му подава, желанието на терапевта е да окаже емоционална подкрепа.
Емпатията е способността на терапевта да свикне със света на чувствата на клиента, сякаш е отвътре, да се постави на мястото на клиента, способността да съчувства и разбира клиента по-ясно. Емпатията е топлината на срещите, идваща от разбиране, подкрепа и приемане на вътрешния свят на клиента.
Емпатичните качества на личността на психолога могат да бъдат разделени на два вектора.
Първият вектор е личната емпатия на психолога, като постоянна черта на личността, която се проявява във всички конструкции и ситуации на общуване.
Вторият вектор е професионалната емпатия на психолога, която е вътрешната настройка на специалиста, проявяваща се в разбирането на чувствата, мислите на клиента, неосъдителната ориентация на емпатията, без да се въвежда в личността на клиента.Емпатията е съзнателно разбиране на вътрешния свят и състоянието на друг човек, способността му за съпреживяване . Тя е коренно различна от съчувствието / антипатията или съжалението, тъй като се основава на опит да си представим в каква ситуация се намира човек, да разберем чувствата му без осъждане и критика, прибързани съвети и действия.
Много е важно да се подчертае ,че всички ние сме различни по отношение на степента си на емоционалност / необвързаност, но ключът тук не е толкова чертите на характера или генетиката, колкото способността да бъдем в контакт със собствените си емоции

Разбира се, не винаги можем да бъдем 100% емпатични, рефлексивни във всичко, перфектно комуникативно компетентни и т.н., но задачата на всеки терапевт е постоянно да се самоактуализира, усъвършенства и развива личностни качества, които допринасят за оказването на ефективна помощ на хората, които се нуждаят от нея.
Не трябва да забравяме,че животът е мъдър и ние идваме в него, за да си отговорим на въпроса „Кой съм аз“ и, познавайки себе си и другите и през тях да се учим и да се усъвършенстваме.
И завършвайки ще направя обобщението,че темата за знанието и разбирането на себе си е стара колкото нашия свят.

В древността на храма на Аполон в Делфи е имало издълбан надпис „ОПОЗНАЙ СЕБЕ СИ“ и оттогава се предполага ,че може би всеки ,преминал през пророческото място, се стреми да разгадае тайния смисъл на думите,изречени в момент на нирвана и да разбере значението им за себе си и собствения си живот
„На света има много необикновени неща,но няма нищо по необикновено от човека“
„Несгодите ни отнасят в дълбоки води не, за да ни удавят,а за да ни пречистят“