Ще се опитам да бъда максимално искрена и да усещам думите, които излизат от мен, примесени с много чувства, емоции и спомени, искрено. Може би е важно да спомена , че е единствено по рода си това преживяване за мен – неповторимо и много ценно за цялостната ми личност, за душата ми. В момента, докато пиша това домашно, аз съм в много труден период. От известно време съм с много силна тревожност, преливаща в хипохондрия. Някои дни и нощи са наистина много трудни. Но защо го споменавам? Защото преди да премина тази школа, ако бях в същото състояние, не знам как щях да се справя. Интересното тук е, че през тези 4 години интензивно, дълбоко и многопластово обучение, аз съм преминавала и много часове лична терапия и всякакви житейски преживявания. Някой, гледащ на повърхността, може би, би си казал, че значи никаква работа не е свършена или че всичко това не е успешно … Как така съм преминала толкова часове модули, уъркшопи, лична терапия и все още мога да изпитвам такава силна тревожност, паник атаки и хипохондрия. И тук идват моите дълбоки преживелищни осъзнавания в услуга на подобен въпрос, за да стане ясно.
Каквито и обучения и курсове да преминем, каквито и дипломи и сертификати да заслужим и получим, каквито и техники да използваме, ние сме в този уникален свят в човешки форми. Това означава, че цял живот се учим, грешим, падаме, ставаме, излагаме се, проваляме се, успяваме, смеем се и плачем, държим се стабилни и губим почва под краката си, означава, че колкото и години да сме тук, винаги ще има още нещо непознато, неизучено, неизкусурено, нещо, което може да ни бръкне в душата и да ни разтърси из основи. Разликата след моето прераждане в семейството Естествена психотерапия е , че мога да усетя този възглед за живота в клетките си и съм убедена в него. Знам, че никога няма да бъда съвършена, няма да спра да греша и да падам, няма да спра да страдам, няма да отпадне отговорността ми за мен самата и няма да става по-лесно, нито пък животът ще спре да ме тества с неговите житейски уроци и практика на терен. В същото време, приемайки изцяло света такъв, какъвто е, аз страдам осъзнато и колкото и да се влача понякога от трудност и напрежение, вярвам и се доверявам на плановете на по-голямото от мен, на Бог, доверявам се на законите на вселената и на себе си. Вече не отхвърлям себе си в болката, не се виня и не се мачкам допълнително и отвътре, а прегръщам пострадалата си душа и измореното си тяло и плача заедно с тях.
Не си представям да изоставя отново себе си и да не водя вътрешен топъл диалог със самата себе си. Усетих какво е да осиновиш себе си. И постоянно има нещо ново, което имам силата да поема и приема, благодарение на това учене, което беше изцяло в синхрон с целокупния живот. Имаше от всичко. Нямаше циклене само в една сфера от това, което сме. Не беше просто теория и лекции, беше силно и истинско, защото се създаваше в реалния спонтанен момент тук и сега и включваше в себе си всичко естествено произлизащо от този живот, който познаваме. Затова беше и изключително предизвикателно. Затова провокираше емоции и чувства надълбоко във всякакви нюанси. Както в живота – не беше просто весело и фалшиво приятничко. Беше и много трудно, плашещо на моменти и събуждащо много съпротиви, което от своя страна вадеше от нас всичко, което сме си прибрали в себе си и ни е страх да показваме пред хората обикновено. Влизахме в толкова много крайности, за да ги обединим и да застанем стабилни по средата, знаещи, че всичко има място в този свят. Тогава се намести и великото усещане за пръв път в мен за 20 и няколкото години живот като човек на Земята – „Значи и аз имам място тук, точно такава, каквато съм.“ (падане на огромен товар от цялото тяло и цялата психика).
А си спомням първата година с колко различни и деструктивни вярвания бях за себе си и за живота. Изключително свита и притеснена бях, от самата себе си. Чувствах се дискомфортно да говоря пред други хора, както и да се покажа във всички свои нюанси. Чувствах едно много токсично преживяване на себе си – че не заслужавам внимание от другите хора. Когато дойде моят ред, да се представя, треперех цялата и го чувствах за нередно да занимавам всички останали около 20 човека със себе си. Без да ги познавам, бях убедена, че всеки един е много повече от мен и го издигах като авторитет в абсолютна идеализация. Тогава не знаех, че ми се полага да мога да сложа граници към някого и да не му се усмихвам, да не го харесвам. Вярвах, че на всяка цена е нужно да потисна всичко в себе си само и само някой да ме хареса и одобри.
Това е изцяло извън реалността, разбира се. И вече го знам дълбоко в себе си.
Толкова съм благодарна на това обучение и на Орлин, че вече знам къде са ми границите и че те са най-естественото нещо, че са здравословни и че именно когато липсват, биваш отхвърлен от всички на едно дълбоко ниво, защото сам се отхвърляш. Благодарна съм, че не се чувствам длъжна да се представям, както някой друг може би очаква или му се иска, нито се налага да се хиля, докато вътрешно се раздирам и искам да се скрия някъде.
Спомням си как трябваше да бъдем спонтанни и Орлин изведнъж изстрелваше в пространството как трябва да изтанцуваме вътрешното си състояние или пък да изразим себе си с движение, игра, музика. Направо се вцепенявах от стрес и тревожност… Дълго време , ако трябваше да танцувам истинското си изживяване отвътре, трябваше да е някакъв много тревожен танц… (хаха).
В един момент, обаче, започнах да си позволявам тази спонтанност. Беше много страшно и трудно, но въпреки тези страхове се предизвиквах. Това е едно от всички неща, на които се научих в школата – да се хвърлям в дълбокото, а това е безкрайно ценно умение в този динамичен и непредвидим свят. До ден днешен си се предизвиквам нарочно сама. Мога да избера комфортната зоничка, но не го правя. Обичам да се хвърля в онова, което се опитва да ме сплаши и да ме накара да живея в малка кутийка, вместо да танцувам и да летя свободно в така или иначе несигурния свят. Доверявам се въпреки това. Първо в себе си и така и в целия живот.
Толкова ми е ценно да се кача в супер тесен асансьор от комунистическо време, дето не се знае дали ще изкара още един етаж, за да пръсна на парчета клаустрофобията си и да покажа на себе си и на детето в мен, че съм до него и няма да го изоставя, каквато и да е ситуацията.
Орлин все казваше, че тези 4 години ще минат много бързо, затова да се възползваме на максимум и да ги преживеем истински и пълноценно. Вътрешно почти винаги завъртах очи, както на родителите и бабите и дядовците ми, като повтарят колко бързо минава животът и годините летят. Някак все не ти се иска да повярваш.. Но въртях тези очи точно защото вътрешно знам, че е прав, а сякаш не ми се иска.
Е, наистина минаха.. бързо, но и плътно, пълноценно и много цветно.
По-горе споменах, че това е било прераждане за мен, не преувеличавам. В душевен план точно това ми се случи. Тази група в тази школа се оказа моето ново семейство, от което се нуждаех, за да наново да видя живота през една друга призма, през други примери и преживявания. Имах възможността да се видя очи в очи с всички най-дълбоки мои страхове и илюзии, с които живеех. Да счупя всичко на парчета, да си позволя да бъда всичко и по всякакъв начин и така да осъзная, че всичко е в мен и аз съм във всичко. Така се срещнах със себе си. От това обучение излязох нов човек – по-цялостен, по-пълноценно живеещ, повече тук и сега и постоянно присъстващ в позицията на ученик, който непрестанно учи и изследва всичко в живота.
И колкото и странно да звучи – тази силна тревожност, която в момента ме разтриса, е част от моя процес на метаморфоза, който стартирах в школата по естествена психотерапия и ще приключи, когато си ида от този свят (поне за човешкото тяло). Не се страхувам от нея и я прегръщам и приемам, тя ме учи на много, опитва се да счупи онези сковаващи модели, които запушват потенциала на душата ми, затова е толкова болезнено понякога. Имам и пълноценна интимна партньорска връзка, каквато не съм имала досега. Защото съм цялостна. Преди школата съм влизала само в токсични взаимоотношения, а знаем, че връзките отразяват това, което се случва и вътре в нас и ни съответства. Винаги ще си нося привкус на травмите и болните парчета на оралния си характер, но преобразувани в гориво за мъдростта, любовта и истината в мен. Ако преди бях неуверена и позволявах всеки да прави, каквото пожелае, в момента точно през опита, който съм придобила от самия живот и естествената психотерапия като част от него, усещам нуждите и дълбочината си, заявявам се и не позволявам някой да се държи неуважително към вътрешното ми дете, защото родителят е здрав и зрял вече. Родителят си позволи да е първо дете – да играе, да се смее, да плаче, да пада, да греши, да успява… и така порасна. Така прегърна сянката си и знае, че е всичко и е свързан с всичко в този свят. Само така, заедно могат да успяват истински в този живот.
След преминаването на това толкова ценно за мен обучение за живеене на живота аз продължавам да живея през неговите принципи и да виждам всичко като богатство, урок, смисъл и гориво. Виждам всички характери, емоции, травми, болки, мечти, качества, творчество и потенциал в себе си и не искам да бъда нищо друго освен себе си.
Ако мога да синтезирам всичко научено, интегрирано и осъзнато от своето случайно неслучайно участие в тази школа, то бих казала, че Животът е божествено пространство – аз съм най-пълноценна, жива и смислена за себе си, другите и света, когато съм истинското си себе и не се правя на някого другиго. Аз имам право на всичко естествено присъстващо в този вълшебен живот, което означава, че приемам всичко в него – и лесното, и трудното, и красивото, и грозното, и радостното, и тъжното… всичко! Всичко е такова, каквото е и е тук и сега. Това е и най-ценното, което оставям като присъствие и изстрадана мъдрост в пространството като човек, който подкрепя потърсилите помощ. През това широко усещане за себе си и приемане на всичко в света, методите и техниките се появяват и ползват интуитивно и точно на място. Само с техники, без това вътрешно наместване и себеизграждане, не мисля, че може да има пълноценна психотерапия.
Всички тези думи изразяват много малка част от това, което съм си взела и съм от тази школа.
Голямо е и нещо много важно в моя живот.
Всичко това е благодарение на мен, на всички синхроничности в света, които са се сглобили така, че аз да трябва да попадна тогава и точно там, на Орлин, на всички, участващи безценни приятели за мен.
С поклон и смирение пред целостта на живота.
