СОЦИАЛНО-ПОВЕДЕНЧЕСКИ ЕКСПЕРИМЕНТ – № 2

Участието ми в двата дни социалено-поведенчески експерименти като част от обучението ми в школата по Естетствена Психотерапия се оказа един от най-силните преживелищни психотерапевтични опити, които директно ме конфронтираха с базисните ми вярвания, убеждения, страхове и сенки.

След първия такъв експеримент в края на миналата учебна година осъзнах, че въпреки преодолените съпротиви да влезна в гореспоменатите роли и голямата доза себепредизвикване, от която имах нужда, за да осъществя предварително набелязаните опити – съм присъствала в тях досоциирано, но не и като Себе си – в ролята на съответните типажи. Правила съм всичко това, което е било нужно, за да влезна в зададената форма на експеримента, влагайки целия си ресурс в посока на това да присъствам пълноценно, докато чисто психо-телесно съм била откъсната от преживяванията си. Спомням си, че за да влезна в съответната роля на арогантен човек, или на такъв без каквито и да било социални задръжки, ми се налагаше съвсем осъзнато да изнеса енергията си навън, тъй като при мен чисто характерово обусловено, тя е оттеглена навътре.  Въпреки изнасянето на енергията, Азът оставаше дълбоко оттеглен през защитния механизъм на дисоциацията, при който психиката отделя директното преживяване от мислите, чувствата и телесните усещания, защото няма капацитет да го преработи. Усещането е , че „сякаш това не се случва на мен“. Осъзнах това, едва когато седнах да описвам преживяванията си. Не изпитах разочарование, че съм присъствала по този начин, защото знам колко много ресурс вложих в участието ми в опитите и смятах, че е все пак стъпка напред по посока на това да се самопредизвикам и да преодолявам блокажите ми. Не по-малко съществено беше, че за първи път толкова ясно осъзнавах, кога преживявам нещо дисоциирано и кога не.

Емоционалната криза дойде след усещането, че въпреки всички усилия, които вложих в експеримента, преживяното от мен не е валидно, защото дицоциацията е всичко друго но не и потапяне в страховете и сенките – а именно защита и съответно не отговаря на зададената форма и не постига очакваните резултати. Осъзнах това естетствено през сравнението с преживяванията на останалите ми колеги. Кризата продължи до момента, в който по времето на една дълбока трансформативна хипнотерпия не осъзнах, че всъщност от раждането си съм си дошла с тази „защитна капсула“, която директно ме дисоциира от трудните емоционални преживявания, които психиката ми няма капацитет да толерира. В личната ми терапия по метода на констелациите започна съзнателното  ми декапсулиране, което както всичко, което се случва в психотерапията е един дълъг процес, за който трябва да останеш съзнателен, за да го извървиш докрай. Участието ми в 10-дневния курс по Випасана медитация, три месеца след това, допълнително доразтвори механизма на дисоциация.

Защо описвам всичко това? Защото разбрах, че всичко което ми се случва има смисъл и ме води по моя си път. Той не винаги може да бъде в съответствие със зададените рамки и очаквания, но стига да му се доверя, винаги ме отвежда точно там, където имам нужда да стигна в съответния момент.

Тази година за разлика от миналата година разполагах с много ограничен физически и психически ресурс, което ме вкара в още по-силна тревожност дали и как ще се справя. Последните две нощи преди въпросния уикенд се будех от тревожност, която усещах като едно огромно стягане в гърдите. Няколко дена преди експеримента в мен назряваше дълбок вътрешен конфликт. Усещах, че не искам да се подчиня на формата, защото не исках като миналата година да преживявам, това което преживявам дисоциирано или през роля. Осъзнах бунта ми към авторитетите. От мястото на всичко преживяно в школата по време на тези две силно трансформативни години, знаех, че бягството от предизвикателството не е решение. Осъзнах, че имам нужда да бъда себе си, но не през съпротива срещу авторитета, а от място на любов към самата мен. В момента, в който осъзнах това, ума ми се проясни, стягането в гърдите изчезна и в мен се роди решението да присъствам по време на експеримента по начин, който да ми позволи да остана свързана със себе си – с моите мисли, чувства и усещания. Т.е. да бъда в тук и сега в преживяването на 100%.

За първия ден в ролята на просяк си избрах ролята на мизерна и невзрачна чистачка по улиците, която активно търси обекти за чистене, за да може да изхранва трите си деца. С тази цел исках да се конфронтирам с подсъзнателния ми страх, че може да изпадна в ситуация, в която да съм останала сама с децата и не мога да ги гледам поради липса на финанси. Купих си за целта нужния реквизит и с още една колежка тръгнахме по Витошка в мизерни одежди –  аз с метла и лопатка, а тя с мизерна чанта, в която носеше – нужните за просене вещи – стара купичка, мръсна постелка и неграмотно написан картон с молба за помощ.

Още в самото начало усетих диаметрално противоположните нагласи, с които сме тръгнали. Аз с усилие и чувство за отговорност към децата ми да изкарвам пари, а тя с небрежната си лекота и увереност, че всичко от което има нужда – ще й се даде. И тогава разбрах през колко сериозна призма гледам на живота. Буквално усетих как цялата отговорност, която съм поела на плещите си ме кара да се чувствам поне 10-20 години по-възрастна отколкото съм. Почувствах колко ми липсва лекотата и фриволността и осъзнах, че поетите от мен отговорности в живота не са ми съвсем по мярка… Не самите отговорности, но високите критерии, свързани с тях.

Скитосвах се по улиците, съвестно почиствайки боклуците около мен, като от време на време влизах по магазините да питам дали си търсят чистачка. Гледах хората в очите и присъствах като себе си, а не в роля. Позволявах си да почувствам, че съм тази изпаднала жена, в този мизерен вид и че реално се нуждая от работа. Спирах хора и исках левче. Избирах си съзнателно добре облечени хора, с които да ми е още по-предизвикателно. Повечето ми отказваха, а някои след първоначалното отхвърляне или пренебрежение, бръкваха все пак в чантата и ми даваха. Усетих, че нещо в държанието ми пробуждаше съчувствието им. Предполагам, че това беше смиреното приемане на отказа им. В погледа ми нямаше усещане за неприемане и борба с това, че „аз съм долу, а те са горе“. Аз наистина бях долу и бях напълно ОК с това, нямаше грам преструвка в мен.

Най-голямото ми постижение беше, когато двама готини младежи ми повериха обект за чистене и казаха, че ще ме чакат на следващия ден – довериха ми се въпреки мизерния ми вид. И тук чувството за отговорност отново се събуди в мен – че те ми се доверяват, а аз ги подвеждам.

На втория ден чувствах още по-голяма съпротива да участвам в експеримента. Психопатното поведение на изискващ и арогантен клиент определено изискваше повече ресурс, отколкото имах на разположение, затова се задоволих с това да влизам в скъпи магазнини за бижута и да искам да пробвам най-скъпите гривни и колиета (между 8 и 9 хиляди лева). Исках да проверя дали мога да удържа преценяващия поглед на продавача, който ме измерва отгоре до долу дали съм платежоспособна. В случая попаднах на мила продавачка, която по-никакъв начин не ме накара да се чувствам неудобно. Тогава насочих вниманието си навътре и се запитах сама себе си – Заслужаваш ли това бижу? Усетих, че имам нужда от съгласието на значим друг, който да ми каже: „Заслужаваш!“

Позволих си да поискам от продавач на сладолед да ме почерпи. Той отказа. След това на друго място поисках да ме почерпят с  фреш. Продавачът се засуети, сподели с колегата му, който дойде да ме пита с какво може да помогне. Позволих си да повторя молбата и да го гледам в очите, за разлика от миналата година, когато погледът ми се отклоняваше в моментите, в които ми беше трудно да удържа надигналите се в мен срам и неудобство. Този път ме почерпиха и у мен се надигна едно дестско задоволство от полученото „бонбонче“.

В един следващ момент моята привлекателна  и значително по-млада колежка предложи да поискаме от мъж да ни купи цвете. Направихме няколко опита, в които ни отказваха или видимо се смущаваха. В един момент разбрах, че у самата мен се натиска един много як бутон по отношение на това дали аз няма да получа цветето покрай нея, а не защото го заслужавам. Все пак тя беше тази, която молеше активно, обръщаше се към по-млади мъже, които определено не бяха в моята категория. Тогава от мястото на това да бъда себе си и да избера да се отнеса с обич и нежност към мен, реших да се оттегля. Беше нужно да приема, че борбата между мен и нея на този терен не е равна и ако останех само, за да се предизвикам, то би било от място на садо-мазохистичното ми себепотъпкване, не и от това на здравото предизвикване. Признавам си, не ми беше лесно. Доста дълго след това имах усещане за това, че вече съм  „извън класациите“, че не ставам. Активираха ми се много силно страховете и вярванията за недостатъчност, непълноценност. Толкова силно, че стигнаха чак до ядрото ми. „Не ставам“, „не заслужавам“, „нещо дълбоко в мен е дефектно“, „другите винаги ме превъзхождат“. Прибирайки се във вкъщи регресирах до оралното ми зависимо парче, нуждаещо се да чуе от партньора ми, че става. Благодаря му за способността да не се връзва на моите Его-игрички и най-вече да не влиза в ролята болно да задоволява потребностите ми. Някак си удържа слабостта ми без коментари и ме накара да се огледам в неговото чисто огледало докато видя сама стойността си.

Социалните експерименти могат да извадят от нас неподозирани парчета от характера – садо-мазо, ригидни, хистерични, психопатни и т.н. Предизивкателно е проиграването им, още по-предизвикателно обаче е удържането на събудените страхове, базисни вярваяни и нагласи за живота, които носят в основата си.

Най-ценното за мен в социалните експерименти се оказа способността ми да самонаблюдавам себе си, да удържам събудените страхове и базисни вярвания и най-вече да кроя експериментите си по моя мяра, която да служи на моето собствено израстване. Едва, когато изградих тази вътрешна способност за разграничение между дисоциация и присъствие в тук и сега, участие от място на ригидно или садо-мазо изпъление на заложената форма, които потъпкват личността, и участие от място на дълбоко свързване със себе си, и своите собствени вътрешни ориентири – тогава можех здраво да се подчиня, да не се боря с авторитети, да не намирам виновни за страданията ми и да поема цялата отговорност за това днес да съм по-добра версия на себе си от вчера.

Мариета Жекова
статии

Вашият коментар