Моето отношение към смъртта
„Пуста младост, мале! Пуста младост!
Пуста младост, мила мале, не се стига!
Старост дебне, мале. Старост дебне.
Старост дебне, мила мале, като сенкя.
Дай му сила, мале дай му сила!
Път да найда, мила мале, пак у Бога“
Смъртта е естествена част от живота. Трудно се пише за нея, но се усеща осезаемо, като сянка през целият ни живот. Да страхувам се, но със здравословна доза. По този начин давам почит към неизвестното, към края, към раздялата, пред смъртта. Прекланям се пред природата си, пред мястото от където идвам. С клетките си усещам човешкото ми безсилие пред величието на съдбовния кръговрат. В тази статия ще се опитам да опиша емоцията си по темата, чрез българският фолклор, чрез личните си срещи и преживявания и това, което си нося от дете.
Спомени от детството
За мен бабите са свещени. След раздялата си с тях продължавам да чувствам онази силна женска енергия, която е генератор за живеене и смисъл. Обичам ги, викам ги в сънищата ми, говоря им тихичко, винаги когато искам да не съм сама. Научиха ме да се отнасям със смирено уважение към гробищата, домовете за телата на починалите. ЗаДушниците бяха почитани, като празнични дни, в които със свещ в ръка имаш правото да се заявиш в друг свят и да вярваш, че си чут. Да допуснеш вярата в себе си и естествено да използваш молитвата за надежда, че има място за душата. Тогава не си давах ясна представа, че всъщност тези задушевни дни са по–важни за живите, за това да има пространство да се изговори спокойно за смъртта и да и се прекланят, преливайки вино и вода. Че смъртта и земята са в едно цяло. От тогава обичам аромата на тамян, връзката ми с баба.
Раздялата
Преди около две години изпратих двамата си дядовци и баба. Дадоха ми възможност да се разделя с тях, имах време да се сбогувам приживе. Наблюдавах себе си и тях. Успях да им изрека всичко, което душата ми беше събрала до този момент. Държах ръката им до последните часове, изпратих ги. Вярвам, че човек трябва да има право да умре в спокойно пространство, в тишина и с усещането, че не е сам. Да се съзерцаваш в последните им издихания и да си позволиш да ги пуснеш. Трудно е, но и важно. Този момент дава сили да минеш естествено и по–леко през етапите на траурене, защото си успял да им кажеш всичко, да им покажеш любовта си, да се идентифицираш отново с живите. Раздялата се прави очи в очи, смело и любящо.
Спомням си баба ми Смарайда, която месец преди да отлети от този свят имаше халюцинации. Тя беше неподвижна от години, но в тези дни все ми заричаше:“ Да нахраниш кокошките, да полееш доматите!“. От години нямахме животни в двора. Разчитам думите й, като да се хванеш за живото, за да продължиш и след нея. Животът продължава.
Уверих се, че душата е свещена. За часове тялото се променя, изсъхва. Но свещта продължава да гори, а в огъня се крие магията на вярата, после я сънувах.
Старите обреди
„Вангел викаше, че смърт българинът не опява, а запява“, из „Стопанката на Господ“.
Нестинарството е огнен танц, който се играе върху жерава. В него се крие много символика. Молитвата към ядрото на Земята и огледалния образ на Слънцето. Почит към природата, вяра във вярата. Интересно е, че този древен ритуал всъщност е желание за изкупуване на греховете, на душата пред тялото. Нестинарите се „жертват“ от името на всички хора в даденото селище. Те побеждават тленното, страховете от смъртта пред живото и вярата за силата на Духът. В българския фолклор темата за смъртта е силно застъпена. Чрез символните образи на вампири, на самодиви, на змейове и други, хората са отдавали почит в обредите си. Вярвали са, че когато осигурят спокойствието на душите им, няма да има опасност за тях самите. Това им е носила емоционална сигурност и дори по първичен начин са можели да „интегрират собствените си сенки“, чрез помощта на тези механизми.
Сенките на смъртта са вплетени в шевиците, в обредния хляб, в църковните стенописи.. Напомнянето всъщност е призив, че сме смъртни. Че времето ни е пясъчен часовник и реално сме здраво стъпили в реалността. Нужно е да ни има с качество на живеене.
Лично
Когато в медитация ми се наложи да умра (по време на един от модулите в ЕП ) научих, че всъщност това е най–естественото заспиване на тялото, че душата продължава да усеща. Видях най–близките си хора, които ме обичат. Видях починалите ми предци, които ме закрилят, видях хората, с които имам нужда да си простя, да ми се усмихват. И беше пречистващо, освобождаващо и прекрасно. Осъзнах, че е нужно да можеш да „умираш“, за да се събудиш по–осъзнат и мъдър. Да се ревизираш в етапите на живота си, за да имаш време да променяш себе си, да изживееш още по–стойностно дните си. За мен това психотелесно упражнение беше стойностно, даде ми отговори и мотивация за осъзнатост.
Децата и смъртта
Как децата говорят по темата? Те започват да говорят за нея от много ранна възраст, най–често я споменават във връзка с гибелта на животно. „То изобщо не мърда“. Често са ми задавали въпроси: „Ще видя ли починалия отново?“, „Мога ли, да изкопая дупка на гробището и да му подам ръка?“, „Душата на какво прилича?“ и т.н. Моята препоръка е да се дават отговори на всички въпроси, които децата задават. Да се говори с тях за всички важни теми, включително и за смъртта. В практиката си наблюдавам, че колкото по–малко е детето, толкова по–лесно то приема загубите. Тревожността често е проекция от възрастните. Когато съм наблюдавала, как деца се сбогуват с тялото на любим човек то се е случвало спокойно, но само ако има тихо пространство за това.
„Ние никога няма да изживеем собствената си смърт, както и не сме изживели собственото си раждане. Други са видели как се раждаме, а ние просто сме изстрадали една смърт. Трябва да заслужим нашето следсмъртие чрез всекидневна борба, за да реализираме в максимална степен възможностите за общуване, за което сме предопределени генетично“, Франсоаз Долто.
Смъртта е мощна трансформация и освобождаване. Ако останем в нивото на разбиране, в което сме съкрушени, отново сме в ролята на жертви, вкопчени в телата си. За мен, смисъла да умеем да губим, да приемем смъртта е свързан с това, да живеем реалистично тук и сега. Това ни дава импулс за развитие, за изправяне пред трудностите, за себепознание и промяна.
Автор
Яна Донкова
Специализиант ЕП
